Тиха музика и безсмислени сънища. Стоим в двора на първото ми училище, аз нося жълта блуза и ти ми задаваш глупавия въпрос. Правя толкова дълга пауза, че се събуждам. Котката се е облегнала на мен. Съчувства.
Заспивам пак. Стоим в зала. Университет. Цяла банда сме - твои приятели, не мои. Каниш ме да ходим заедно в неделя. Топло ми е, събличам си жълтата блуза. Лекторката ме пита защо говоря, не чувам и питам колегите, седнете напред, казва тя, за нищо на света, казвам аз, ти се усмихваш. И така. Правим се на разсеяни. Ти ми четеш тетрадката - вътре - берлински стихове за теб. Срам ме е. Държиш си ръката толкова близо, че аз я хващам. В същия момент съжалявам. Ти я дърпаш. Аз се разпадам. Топло ми е, обичам те, но честно, не мога повече. До гуша ми дойде. Котката - облегната - съчувства.
Ставам. Пак лягам. Мотая се. Разхождам се. Хората ме гледат. Защо? Очите ми. Какво да правя? Омръзна ми. И самолетите не ми се гледат, знам, че и там ще е същото. И накъде тогава.. в тихата музика. В безсмислените сънища. Усмихваш ми се поне. И си хубав.
