Най-смешното нещо е когато совата зяпа птиченца
как се гушкат по дървенцата
и по отблъскващата й сива мутра,
само в някои такива глупави и смешни моменти,
личи някаква дълбока скръб
Някак целият свят се прецака.
Или целият свят,
в огромната си противна взаимна любов
прецака совите.
всичко се напълни с леко, розобузесто щастие
в което совите ще измрат

Върна се.

Addiction

Такова дълбоко желание за писане не е било
сякаш светът е напът да се срути
и трябва да пишем
за да има какво да остане
залепнало по дърветата,
след големия сблъсък
като гнила ябълка да виси
и да носи спомена за онова,
толкова малко глупаво нищожно и тривиално,
погледнато отстрани
а в същността си -
тупти и се извива
къдри се и цъфти
и живеем като в някаква нелепа поема
все по-трагична
и все по-любовна

sie.ist.wie

Като буря през житата
Есен. Слънце. Мрак.
Тихо се надига
Като копнеж през дългата нощ
накрая на някое безкрайно очакване
Като буря през житата
Есен слънце мрак
Всичко във въздуха
В секундите на забавен каданс
И после по земята –
със страшен сблъсък –
на парчета
Всичко
По земята
няколко секунди транс
И после болката от удара
по цялата кожа
Болка
Ужас
Трепет
Туптеж
И после нищо
Нищо.
Но не от онова нищо
Пълното
а такова едно нищо,
смешно
грозно
празно

Zartheit ІІ

Една стара песен е заседнала в мисълта
и няколко думи
казани
или
неказани
безсмислието е еднакво голямо и в двете
И сега
насред целия град
пак се изпразни усещането за смисъл
Един малък, скришен любовен маскарад
облечен в дантелени рокли и грим
крачещ до вчера по улиците
остана да виси в гардероба
до онзи следващ път
в средата на декември може би
когато сняг ще вали
и розите ще спят по вътрешните дворове
и няколко листа
ту зелени, ту жълти
ще напомнят на света,
или може би не на света,
а само на нея,
че някои истории остават така
завинаги ненаписани.

Zartheit І

Есента се е скрила по вътрешните дворове.
Малки, жълти, нежни.
В един и пет, когато самолетите излитат
още веднъж дъх навън и после навътре
Наизуст го знаем това.
Колко нищо не e.
Предвидими реакции на сърцето и тялото
В един и пет
Есента
Се е скрила
По вътрешните дворове
И плаче
докато самолетите излитат
бели, нежни, малки
високо
нанякъде

Няма дума. Търсим и няма.
За това ще се пише утре.

the first/the last

В малката книжна кутия, с двехиляди петстотин и двадесет мъдрости за света
стига да има кой да чете,
с чашата - тече, навътре към вътре, ръката с особен жест, добре че е тя
и какво?
С дългите крака, излети по зелените шарки
и зелените очи, излети по дългите красиви линии на лицето,
кой ще стъпи в това, особено когато е любов,
голяма любов, любовта не е от модерните понятия,
и какво като има свят, какво като има машини,
мисли, открития, творения, велики, велики,
сърцето кашля в неизречените си думи,
насред тази пустош
смисълът е как беше.. абстрактно понятие.

Първото е трепет
Последното е срам и тъга

Червените рокли, с техните мокри потъмнели краища,
как да ги забравим? Стичащи се подове и тежки тъмни краища,
толкова остаряло и ненужно ни се струва всичко това
на разсъмване когато никога не сме будни
едва си го спомняме

moments

Има едни рокли с черни дантели и най-отдолу пресован тънък памук в бледо кафяво. Толкова обичаме, късно нощем да ги обличаме в полутъмната стая с черните обувки, театралните и да стоим така дълго, дълго, дълго загледани някъде.

Night & day

Micatone, мъгла от дим и леки болки по някои липси.
Претенциозно живеене.
И какво от това.
Наоколо е прекрасно,
пълно с любими точки,
минали линии
сегашни линии
и някакви неясни
непредсказуеми
бъдещи
линии
Може би никъде не водят
Ок е.
Никакво очакване.
Наистина.
Онова ще се пази каквото е в спомена
и съвсем няма да е пъровото мъртво нещо,
което завиваме нощем в леглото.
Но ще е най-силното.
Най-силното мъртво нещо за завиване в леглото.
Мъртвите истории са най-добрите истории
винаги има какво да се намисли
сякаш е било по-добро
и винаги има какво да се върне
отново
късно нощем
до инсомнията
и седемте цигари в леглото
там
където никой не бърка
и никой не гази
и никой не пита
и никой не изисква
и никой не мрази
и никой не обича
и не си жив
завит с мъртъвците
сънуваш.

Sunday, lovely sunday

На кръглата маса, с добрия вестник, чаша огромно кафе, три цигари + котка, много близо до колоната с орбитъл и зеленото легло, с Данте и една лампа, която едва се държи, на метър от монитора с една снимка на Пруст - той - с бяла, извънземна яка и бяла, извънземна орхидея, забодена на ревера - като в книгата - с колесницата, с дамата проститутка, а той силно влюбен, намислено разбира се,така, както най-много обичаме, мога ли да поправя орхидеите на ревера ви и е любов, секс, влюбване, съвършено някакво, прилича на тази неделя в самота, съвършено конструирана самота, в която, ако погледнеш за миг острани, чувстваш голямо, просто, съвършено конструирано щастие.

Малки нощни музики на разсъмване, пълни с вино, мед и чай, тревожат тялото под завивките и сънуваме тихо, че се случва любов под водата.

Като риби в морето. С опашки, с кръгли малки, зелени очи, с меки люспи, които се галят единствено и само в едната посока, с малки перки, влюбени, с невъзможност за дишане в този свят, като риби в морето, плуваме, плуваме, плуваме. Все натам.

Да пишем за да се чете. Каква мръсна малка измама. Коридорите на мисълта са безфокусни, на кой му пука, че някой ги снима за оглед. Бърз поглед би бил толкова верен. Няма линии, няма пердета, едно огромно струпване от размазани форми без смисъл. Колко странно е това. Любопитството към нечий свят изчезва с все по-дълбокото му познание. Колко смешно. Там-тарам-там. Тук-турук-тук. Свири музика и някой тръгва. Ще забрави да затвори вратата и ще влезе въздух по прашните коридори, толкова чакан.

Последната нощ тя не стъпи там. Като при мъртвец. Само свещ гореше и сенките ходеха - как са лягали, как са ставали, как са стояли тихо един в друг, как са мразили, как са сънували. Как са се забравяли завинаги. Как са били сами и не са мърдали от леглото с дни. Как е било лято - горещ въздух, събуден град и колко студено е било там вътре, точно в тази стая, как е лежало само тялото и само вода се е изливала от него, очите невъзможни за отваряне как са гледали в червеното на прозореца и са умирали. Как после други са идвали, влизали, бавно, навътре, как се е извивал гърбът и как сърцето не е чувствало никога онова. В тази стая наистина има мъртвец. Цялото мъртво тяло на едно голямо, величествено спомняне.
Изнесохме вещите, сменихме чаршафите и зачакахме. Може би сега е по-добре. Цялата любов на клетките ще се сведе в една стая - червена, бяла, висока, пълна с копнежи.

Като клетки под микроскоп. Физическо усещане. Дълбоко в ушите. Като клетки под микроскоп. Толкова отвътре погледнати. Приличат на паяжини без паяци, на метли без Маргарити. Как стана така, че останахме толкова сами насред света. Човекът с мислите. Под микроскоп. В неговия микросвят. С неговите микрорадости. Микроусмивки, погледната толкова отвътре. Някой ходи из гробищата да снима, някой го следва и погледнато под микроскоп, разделено на клетки и шум пак е любов. Човекът зад микроскопа ще пие. Червено вино, апарат и копнеж.

Осем часа и някаква отрязана луна в прозореца. По таваните на старите къщи някой е сложил куки за бесене. В категоричното им висене има някакво настояване за смърт. Кой се беси в 21 век.. може би само обитателите на старите къщи. Дълбоко в мислите си. Нощем.
Малко по-късно идва покана за Париж. И мислите отлитат

Какво голямо любовно очакване
Почти ритуално.

Жълтият dancefloor

Три вдишвания по-късно някой е влязъл под масата да търси изгубеното копче от костюма си. Други пушат под цветните лампички и се поклащат на музика.

Музика Музика Музика,

колко си хубава ти.

Музика: част Трета

Добрият подкаст е произведение на изкуството. Трета част от музиката на този блог е посветена на него.
/с благодарност към notitle bg за прекрасната музика/

http://dot.cult.bg/notitle/wp/?cat=10

Дълбоко претенциозно, пълно с лалета писане, неразбираемо, разбъркано, плътно... за да има смисъл да го говорим на глас докато мислим, че е любов, или поне някакво такова чувство - важно, грамадно, каквото тресе тялото отвътре - слиза надолу и се хвърля нагоре, плъзга се и се издига, а кожата ухае на един парфюм, някакъв единствен, някъде по ръба, по крайните точки на тялото. Сутрин се излива водата и нощем тялото го сънува това - пак. Крайно, претенциозно сънуване, пълно с лалета и невъзможно за изричане на глас.

През прозореца картината не се мени.
И сигурно би било добре да завали сняг.
В очакване сме.

Хубави тъжни сгради,
поляти с дъжд и жълто от нощните лампи,
поспете сега
утре пак ще е ден.

Музика: част Втора

Тук ценим дълбоко музиката.. Втора част от това, което този блог обича да слуша в очакване

1.http://www.myspace.com/theonlylalipuna

2. http://www.myspace.com/sibonobo

3. http://profile.myspace.com/index.cfm?fuseaction=user.viewprofile&friendid=50626053

.09.

Септември е.

И улиците празнуват

За някои липси

Колко уникални бяхме там, на ръба на морето с пясъчните подобия на замъци, без да бъдат замисляни като замъци, докато времето изтичаше и светлината ставаше по-ярка и по-ярка, толкова ярка, до непоносимост, зад жълтите чадъри и отворените очи, когато почти не можехме да премигнем от влюбване, изгубени, приличахме на дантелени пердета, проснати по теловете на вътрешните дворове.

Една история

С периферията на тялото нещо се случило. Един ден престанало да отчита края си и човека не можел да разбере къде свършва. Човекът без периферия бил тъжен когато вали дъжд. Водата тече по нощните улици, а той си мисли че плаче. Един ден човекът без периферия изчезнал, никой не разбрал къде, но бил щастлив, така казват.

Наоколо

Стъпки по облаците

Ден

И се чудим... как е възможно синьото по фасадите да не е вече синьо, къщите от детството да ги няма, да стърчат блокове, улицата от игрите на ластици да не е вече тази улица, хората да гледат строго от некролозите, а под тях - безумни глупости написани от опечалените..... "Живите вървят напред, а мъртвите им сочат пътя", аз не бих написала това на дядо ми, никой не би го написал. Той копае градини, сигурна съм и нощем сяда под ореха и пуши арда и е щастлив, не сочи никакви пътища и никакви пътища не сочат него. Някой е извадил паветата с детските ни стъпки по тях и е сложил асвалт. Съборил е къщите с дворовете и с асмата и баба няма къде да се връща нощем да шие.

По пътя

Може би чаша шампанско би била добре сега.
Но задължително в неподходяща чаша.

На път

Лятото е тук.
Пътищата предстоят.
Когато слънцето залезе няма да сме вече тук
ще бъдем другаде
телефоните ще говорят на чужди езици
Пясъкът ще е между пръстите
Морето ще е по косите
И ще бъде хубаво
Хубаво, хубаво
Прекрасни летни пътища на всички,
които четат и не четат този блог

В ден 31

Преди представление е така
Там и въздухът не помръдва
Застинал в очакване.
Театрални нощи предстоят


Красиви.

Музика: част Първа

Няколко линка към музика,
която този блог обича да слуша
в очакване на 2046...
1. http://www.matthewherbert.com/music.php?music=K7097CDA
2. http://www.myspace.com/apparat
3. http://www.dani-siciliano.com/

Ден 30

Топло топло топло
Майлс Дейвис
Ту-ту-ру-ту-ту
Като няма любов
ние пък ще си я измислим
с Майлс Дейвис
Двамата
Lonely Fire
Sinking Pioneer
Ту-ту-ру-ту-ту

29 13:05

Оттук натам оранжевата газирана напитка ще значи това. В яркия си цвят и вкуса на портокал направен от голямо количество химични формули и много вредни изкуствени прахове. Ден след ден докато стои затворена в продълговатата си бутилка все повече спира да бъде газирана. И това си отива така. Точно толкова прозаично.

Спуснахме пердетата,
затворихме прозорците,
няма да има ден,
няма да има нощ.

Номер 28

Нощ след нощ.
Например есен.
Такава, каквато идва по витрините на магазините
И по музиката
Все по-даун темпо
даун темпо
даун темпо
темпо даун
Свърши се.
Друго ще дойде
Няма да е същото
Но в липсата му
В голямата липса по това
в голямата любов към това
Ще е хубаво, хубаво

Толкова хубаво

27

Следи по ръцете

Ден 26

Малки летни следобеди

Ден двайсет и шест

Старата къща
с лице към слънцето
Щастлива

25 и още няколко

Някъде по клоните на дърветата

По краищата на косите

по началото на пръстите

по стъпките и по мислите след тях

Идва вече есента

Хладните дъждове

Сребристите улици

Самотните пейки

Жълтите паркове

И един далечен, друг град

24

Криле на желанието

небето над Берлин

21

Ангелите ходят в театъра
Нощем

20 ден.

Липите изсъхнаха

и градът опустя

20

Някой решил

и тръгнал.

Цялата стая се изпразни без него

19

Колко странно, водата в театъра е сребриста.
Тази която тече от същите кранчета като навсякъде
Там е сребриста
Сребриста
Толкова просто - там е най-хубаво.
Най-хубаво от навсякъде.
Дори от планината е по-хубаво.
Дори от пътуванията
Да се скриеш сам и да легнеш
Да се изгубиш в тъмното

Човек сам.
Доброволно.
Да се изгуби.
В тъмното.

14 15

Няколко красиви неща:

Дъжд вътре в морето
Стълби, по които тече вода
Мокро тяло преди сън
Вятър по клоните на дърветата
Тишина нощем
Тишина денем
Ръце
Други ръце
Любов сутринта

13 нощ

Колко хубави хубави са питиетата тук,

където никой няма и никой никога няма да има,

където нищо не се случва и никога нищо няма да се случи

и напивайки се в това

без да има никой и нищо,

без да се чака никой и нищо

в пълното безсмислие

в малката граница между деня (светло, светло)

и нощта (тъмно, тъмно)

Гледане гледане гледане

Гледаме се с деня и се смеем

А той си отива

Не аз.

13 ден

Дълбоко внимание към загубите.
Увеличават се, набъбват, болят, не минават.
Отглеждаме загуби
Колко хубаво звучи.

Красиви думи
С думите е по-добре.

Главите са пълни със спомени за.
Дантелени спомени

Едно лято преди.

Много лета

Сега пак е лято. Не прилича на другите.
Има повече облаци и е съвсем празно.

Тихо, нежно

Живеем в това преди

Не е нужно да има сега, щом има преди

Толкова достатъчно

Като картина под очите

Така е добре

В чашата червено, по очите кафяво, по косата светло и блести.
Няма да го забравим никога.

Така звучи

12

Лунни нощи красиви

11, 12 weekend

Морски картички

Ден нощ десет

Не се гази там където няма земя. Не се стъпва отгоре. Дърветата не растат там, където няма земя. Търсим земя, за да посадим дърветата.
Разбира се, те не са истински, те са минали, имаме само спомена за дървета. Ще ги посадим. Да ги има. Важно е. Нека ги полива който може да полива.

Някога на пролет ще растат вишни и ще духа вятър и ще има време. Дотогава е добре да помълчим.

Ден осми

Е не.. Не е толкова поетично. Не и всеки ден
Не може да се издържи
Малко чувство за хумор е нужно все пак

Осми ден е ден без снимка
По-късно е позволено да се добави някаква.
Смешна.

Нощ седем

Лека нощ и сладки сънища

Където и да си

Ден седем

Филиите от детството, баба,

кучето, къщата, тополите, улицата когато деня си отиваше, татко докато се прибираше, майка докато готвеше, радиото свиреше, лампата се люлееше и мухата летеше и правихме сок от домати и после от грозде, гонехме мухата и се смеехме четиримата

Ден шест

Идва, идва лятото... Ще се напълнят пак колите, ще зазвучи пак музиката, ще се мечтае и мислите ще са любовни, и прозорците ще са отворени, и дима ще се вие през тях, и ще се усмихват момичетата, и ще се смеят момчетата, ще препускат плажовете, ще се люлеят горите.. Идва, идва...

Лятото

Нощ пет. Love songs

Сънуваме напоследък разни цветове на нелепи места и се вълнува сърцето. Бледо сиво на лицето, което свети и почти невидимо оранжево, такова, което би отивало на пердето огряно от луна към четири през нощта.
Сънуваме също, че стоим някъде на високо и някой ни държи там, за да видим коралите, които са изписали името, както само в сънищата става – пише го, но не се чете и не се помни, само се знае. Блян за мига когато всички улици ще се осмислят отново, когато крачките ще са най-важните бавни фотографии на света, когато няма да е ден и нощ, а ще е само ден. И само нощ. Било ли е?

Не е било.

Нощ четири

За да видите гората

не се вглеждайте в дърветата.

Ден четвърти.Спомени

През три врати и една сутрин може да се каже, че вече съвсем няма какво да бъде написано. Толкова дълго вали, водата ще изтрие всичко, носи някакви чужди листа и дърветата объркват своите спомени. През четвъртия ден празнотата прилича на онова, което децата сънуват за космоса.

Някой ще отвори вратата. Зад вратата няма да има нищо.

Нощ трета. Ден и нощ

Когато божурите цъфнаха,
тя тръгна
И замина надалеч.

Ден трети

празен.

Нощ втора. Снощи

Театрален потоп.

Ден втори. Следобед

Смокинята и следобедният дъжд

имат любов.

Човек не може да я разбере.

Ден втори

Случайната поезия разплаква.
Днес не вали.

Нощ първа - 2046

В 2046 год. oгромна жп мрежа обгръща Земята.
Мистериозен влак периодично потегля към 2046
Всеки пътник иска едно: да върне изгубените си спомени.
Защото в 2046 нищо никога не се променя.
Никой не знае дали това е истина
Защото никой никога не се върна от там
Ако някой иска да напусне 2046... колко време ще му трябва?
Някои хора си тръгват много лесно
Други откриват, че е нужно много време
Преди...когато хората имали тайна, която не искали да споделят, те изкачвали планина...
намирали дърво и издълбавали дупка в него и в нея прошушвали тайната си, след това я покривали с кал така че никой никога да не я разбере.

Всички спомени са пътеки от сълзи

Ден първи

през първия ден

вали.