Колко жалко. Да погубиш едно състояние. Да го принудиш да спи, да го изгубиш в съня, да идва и да не идва. Да идва. Да трябва да спи. Лека нощ състояние. Меланхолия. Класическа музика му отива, или по-скоро норвежки цигулки. Vladislav Delay Melankolia. Колко е празен света на разсъмване, изчистен. Днес или утре или може би, може би, да изчистим всяка фиксация, да погледнем /на разсъмване/ света.

Какво може да бъде написано. Какво може да бъде казано. Гледам масата, гледам столовете, гледам леглото. И точка.

Мълча.

Червеният салон отвътре

Мислите на един пораснал човек. Неделя

В студения ден, да гледаш през прозореца, да ти се пие вино в два и петдесет и пет, някъде около грешката, че си се събудил преди петдесет и пет минути и вместо да ти се яде ти се пие.

Да гледаш през прозореца, да те боли фалшивия зъб, да ти се въртят в главата мисли за всички минали любови /какво ли правят точно точно сега/ да разбираш, че ти се въртят само и единствено, за да се завъртят около онази, единствената една, която мирише на булгари и е любов сама по себе си, любов, която е любов без да може да изпитва любов.

После започва да ти се пие вино два пъти повече и да ти се пише на немски. Измисляш всичко до последното изречение и там се срутва, думата leidenschaft е прекалено страстна и тъпа, не пасва, не звучи, а друга няма, тъп език.

Да гледаш през прозореца, да пиеш вино в два седемдесет и пет

du,

was willst du

du,

der nichts von mir will

Следващият път ще вземеш друго решение. Следващият път, на трамвайната спирка или малко по-рано, докато си вземаш палтото от гардероба, ще попиташ синеоката гардеробиерка за задния изход, който минава точно оттам, през нейната безстрастна кабинка, ще си вземеш палтото, ще се стопиш зад хилядата закачалки с хилядата чужди палта, ще излезеш на другата, задната улица, ще е студено и ще знаеш, това чувство на знание, че току що си се сбогувал с възможността да бъдеш прегръщан и целуван цяла нощ, ще го знаеш, още докато вървиш сред палтата ще го знаеш, но няма да се обърнеш, няма да смениш посоката. Ще излезеш на улицата, ще стоиш, заедно с мъдрото си знание и ще потеглиш напред, самотен и тих пътник, чието сърце сменя ритъма си от вълнуващ към ежедневно безкраен.

На другата сутрин вместо да не спиш ще спиш. На следващата няма да се събудиш в два и в два и петдесет и пет няма да гледаш през прозореца и в два и седемдесет и пет няма да пиеш вино. Ще си някъде другаде, в някой мол може би, сред коледните украси, в тълпата от хора, винаги минимум по двама, ти ще си сам. И докато те боли фалшивия зъб, ще пробваш сто блузи на раета, в опита да откриеш някоя извънредно красива, която извънредно красиво да крие красивото ти извънредно сърце.

one yaer later. berlin. dffb. 16mm traum

RÜCKEN RÜCKEN RÜCKEN

Und dann du

Das einzige Gesicht.

10/10/10. Неделя

Един термус с чай един термус с кафе един термус с водка

за всеки случай

нали

Вълнуващо минава наоколо и после изчезва

и го търсим в пепелника и се чудим там ли е не е ли

Das Glück der Angst dass ich dich habe

du schamlos tot ich schamlos live

leer cool zigaretten zigarren du ich tabakshop filmisches erzählen

der theatralischen realität und noch mehr ein leben voll mit zweifel

nein

viel mehr

viel mehr

morgen und nachts

und dann

nachts und dann

morgens und dann

очите на един порастнал мъж

гледат красиво или по-скоро тихо

те гледат красиво и тихо und dann

ich

с очите на един вълк или по-скоро дявол

скандал

гледат и желаят liebe liebe

wo bist du the hell und dann

ДАН - ДАН- ДАН- ДАН

was kommt dann?

тайтъл ънноун

Ти+аз никога не е значело нищо особено

Ти+ аз = безсрамно празно

Същото като онова между краката на някоя

тъжна жена

was hast du von mir einem kranken der manchmal

dich ansieht von weit nahem

idiot was weisst du von liebe

Виждам те рано сутрин. Как пресичаш града в безумно състояние, с разкъсана мисъл, с посивели очи, как бродиш като безумец, докато наоколо няма никакви хора и никакъв шум. Как стъпваш, с побеснелите си крака, как гледаш някъде много, много напред. Виждам те как се носиш, как ризата ти е посиняла от студ, как се отразяваш по паветата, осветени от лампите в цвета на самотата - оранжево.

Виждам те късно нощем. С мрачна усмивка да вървиш по празната улица, в една от вече ясните посоки, мрачен, наобиколен от други, усмихнат, изгубен, объркан и ужасно, ужасно красив. С позеленелите си очи, как погледът ти трепти тук там, как говориш, как казваш, как реагираш, опианен, изгубен, фиксиран, събран, отчаян, красив

Кабината свети. Човекът на фара. Човекът в кабината. Обърнат към улицата, прегърбен, с потъмнелите си мокри очи. Как гледа. Как вижда. Как раетата му пожълтяват от слънцето и нощта. Как по лицето му минават мрачни предположения, сини картини за теб, който вървиш, за лицето ти, за цвета на очите, за усмивките, различния капацитет на обхват на ръцете ти, къде са пасвали и къде пасват точно сега, в този миг. Къде стоиш, каква е извивката на сакото ти, колко пъти си навил ръкавите на ризата си, къде се допира твоят лакът, дали те боли, в каква позиция се намира тялото ти, докосваш ли устните си с ръка, мълчиш ли или говориш, кога ще станеш и накъде ще вървиш

Още нощ и тази кабина ще бъде напусната. Една частна кабина, кабина под наем с мокет и стъкла. Ще свети пак, ще се мотаят сенки зад стъклата, ще изглежда и утре така.

Умореният човек на фара. Сърцето му е разбито. Вие му се свят от любов.

Ще се изгуби. Ще се изгубиш. Ще се изгубя. Ще се изгубим.

Толкова тъжно наистина.

27

и толкова щастлива .

L'Homme atlantique. Второ любовно писмо

"Говорят, че скоро лятото ще бъде в разгара си, възможно е. Не зная. Че розите са вече там, в дъното на парка. Че понякога не са видени от никой, докато са живи, и че стоят така разпънати в своя аромат няколко дни и след това се разпадат.

Не ви обичам вече както в първия ден. Не ви обичам"

Не ми се лежи повече в тези чаршафи, не ми се слуша въздуха, нито дърветата, нито горещия град. И да се появите, какво? Измислях го сто пъти: първо изненадата, моята особена поза, изиграното безразличие, добрe или злe, ще разберем, после вашите очи, винаги са ми приличали на разрязан хляб, в случай, че хлябът беше зелен и със сини и кафяви черти, това, което ще се види от тях, твърде човешко, твърде човешко, ще си разкажем, кой какво е направил, кой какво е видял, какво е било, седем пъти ще кажа и после ще се откажа от казаното, така ще го завъртя, че вие пак нищо няма да разберете, ще се объркате, после ще ми отговорите човешко, ще се засмеете, ще ми кажете името по начина, по който ме наричате само вие, аз пак ще се почувствам по онзи особено глупав, детски начин, в който всичките ми правила и формули изведнъж спираът да работят, разпадат се и стават наивни и трогателни, после ще пожелаете да ме целунете, аз разбира се ще се поддам, вашият парфюм ще се залепи за мен, после знаете какво, ще си свалим вероятно дрехите, от това, парфюмът ви ще започне да ухае два пъти по-силно, ще ме задушавате, ще ме гледате с очите си, които вече няма да приличат на хляб, а по-скоро на риби, разбира се ако рибите бяха зелени, на сини и кафяви черти и скоро след това пак ще си тръгнете, като преди това ще се облечете.

Вие можете да бъдете сравнен с много други неща, но все пак накрая бивате винаги сравнен с вирус, един човешки вирус, разбирате ли, прекалено човешки.

А има някои вируси, по-мощни от вас вируси. Вируси, които плъзват по дърветата например. Вируси, които събарят дървета, премазват тревата под себе си, разболяват и нея, разтварят я, тя се втечнява, потъмнява, изчезва. Какво сте вие, в сравнение с това. И какво съм аз. Дори да ме убиете с вашия вирус и да умра от любов, едно дърво, което се разбива бавно на земята в очите на една камера, например, винаги ще е по-величествено от вас и мен, поради малката причина, че в това няма нищо човешко, то е повече вселенско, повече значимо, повече трогателно, ако едно дърво се срути на земята, то разболява цялата вселена, а ако се срутя аз, умряла от любов по вас, какво?

Не ви обичам вече както в първия ден. Не ви обичам.

Любовно писмо от Франция

Мили мой, Франция.

/еспадрили кафе с мляко и

без

пообърнат театрален ритъм вятър слънце нощ

мистрал

пране на ръка автомати за кока кола

колела писма пликове евро и

по-дълга коса/

Забравата из въздуха. В мълчащите електронни кутии и в мълчащите телефонни. Забравата в липсата на усет за вас. В липсата на усет за вашия усет. Аз се оглеждам в очите на един влюбен и виждам третата братовчетка на Мила Йовович, само че със спукан капиляр на носа. Напоследък мисля за онзи приятел, който искаше да постави забравата на театър, взех да разбирам какво е имал предвид. Забравата. Къща на морето с високи стени, една роза в двора и един, който си отива. А той бил ли е изобщо, имало ли го е, живот ли е било или сценарии за филм, не става ясно. Аз липса по вас. Аз макет на забравата. Аз атлантическият човек.

Ходя пеша с кафяви еспадрили по тези странни градове / Ван Гог е ходил тук, представете си/ и получавам видения за самотата. Самота пълна с усет за несамота. Да те прегръща някой, който те обича, едно интересно за изследване събитие. Да му гледаш кожата. Чуждата кожа. Да му гледаш чуждата кожа и да позволяваш да се допира до теб. It's not only the beauty, he said, and looks, kinda adore, kinda fear, but it's only the beauty, and we both know it, aber nichts dagegen, eigentlich nichts.

Купих си часовник, за да го свалям преди да позволя на кожата да ме допира. Също като вас. Вие правите така. Някъде там, далеч, далеч, по местата, които обитавате и вие сваляте часовника си и се докосвате до някакви чужди, гладки, красиви неща. Дори камерите, дори те, най-красивите гладки и чужди неща. И докато започвам да ви губя, започвам да копнея по друго. Различно от вас. Нещо без кожа, без коса, без дъх и започвам да го създавам. Бавно, търпеливо, мъчително, с налудничаво постоянство в мисълта. Нещо, което не е човек. Нещо, което е усет. Един праисторически уморен усет. Следват моите макети. Макети на щастливата самота. Съвсем съвършени макети - гладки и бели, изпразнени от престой и човешко присъствие. Макети, в които, стоейки, с времето и забравата, самата аз се изпразвам от всичко човешко и започвам да приличам на розата. Розата в двора на онази, която търпеливо наблюдава Отиващия си, който бил ли е или не е бил, живот ли е било или сценарии за филм, не става ясно

...

Мистрала извива дърветата. На мен не ми прилича на танц. Да можеше да го видиш.

Да обитаваш значи да мърсиш

Да си присъствал значи да си оставил боклуци

Когато идвам по това личи

Трупове на рози и пури

Диалог

Какво правиш?

Подреждам си живота в куфар.

В смисъл?

Не в смисъл.

В найлонови торби.

Любовни поеми

На немски късмет и щастие са една и съща дума glück

защо не останем в леглото да изключим целия свят или

да го пъхнем в лампата и да го гледаме

как стои вътре, как светва нощем, как изгасва през деня

как самолетите му излитат и кацат как пътниците чакат багаж

Сияйна нощ, нали?

бяло червено и празно

ще ти напиша писмо и ще го изпратя до другата улица

здравей аз съм няма нищо точка мисля чувствам точка край

и така от този ъгъл до другия ъгъл през целия свят

DEUTSCHE POST RULES THE WORLD

все пак

Гледам чашата пълна до половината или празна

и когато посегна отражението прилича на контакт

като че някой иска да контактува с мен и да ме пипа

някой от друга планета пък може и от тази да е не знам

и тогава

нищо

оказва се че съм аз

/годините запетая нали разбираш запетая вярата намалява точка нов ред/

и на него пак същото

защо не останем в леглото не изключим целия свят не го пъхнем в лампата

имаш си важни неща там как да изключим да пъхнем не може

не може знам знам

А не може ли

да няма връзка

Не може ли

да няма свят

не знам какво да има

но да е друго

и ти да си там

да има време за стоене

и време без контакт

да има време в лампата

без самолети и без кожа

време

в което си събличаш кожата за лека нощ

и лягаш

по съставни части

дроб стомах вени сърце

лягаш и си туптим

туптим си

и си туптим

Какво правиш?

гледам през прозореца

И какво има там?

коли и автобуси

вървят и шумят

Гледам през прозореца

безчувствено и безпредметно

но не арогантно

не нагло

просто гледам

коли и автобуси

вървят и шумят

Времето е по-дълго от щастието и от нещастието

също така

dffb

Любовно писмо

Аз мога всичко

аз аз

Мога да дръпна шалтера и да те изпаря

Мога да дръпна шалтера и да изпаря всичко останало

Мога да дръпна шалтера

и да го пусна пак

Да предизвикам и късо и дълго съединиение

Мога да счупя шалтера

И да не предизвикам съединение въобще

Мога цяла вечер да дърпам и да пускам шалтера

Да предизвикам всеобща световна

или поне квартална дискотека

Мога да се изкъпя с шалтера

и да разтреса всичко на едно две три

Мога да изпаря съседите децата им че

и дърветата отпред

Мога всичко мога аз аз

Само не мога

Пипайки шалтера

Да направя така че ти да се появиш

В стаята леглото стола масата или whereever

Да ме хванеш за косата и да изметеш пода с мен

Задето пипам шалтера или по друга някоя

еротична причина

И да се търкаляме из стаята

Да съборим всичко мое и всичко на ана от дания

Да си счупим главите в шкафа

Да си счупим краката в масата

Да си счупим ръцете в столовете

И накрая

целите счупени

Да лежим на земята

И да се целуваме в нищото

дълго късо всякакво

Не го мога да еба

не го

Добре, ще се опитам да ти го разкажа /Miles Davis ту туру ту помага/

И така, колело. И караш. Улицата между Brandenburger Tor и Potsdamer Platz, посока второто. Нощ. Навън е топло, въздухът е много топъл, особено когато караш, значи топъл въздух, топъл въздух, топъл въздух и изведнъж хладен въздух, усещаш го, съвсем изведнъж. Обръщаш се и там стои паркът, огромният парк. Хладният въздух идва от парка, там е прохладно, има дървета, има цветя, има река, езеро, така стоят, в тъмното там някъде навътре и въздухът им се носи. Хладен. Не знам как се разказва. Обаче е много хубаво..

После знаеш ли какво стана?

Една лисица мина. Оранжева лисица, през улицата, представи си, Potsdamer Platz е на 2 минути, с огромните сгради, със светлините, с колите, с хората и изведнъж лисица! И тази лисица изобщо не я е страх, излязла е от тъмното на парка и бърза, има си някаква работа очевидно, изобщо не е объркана, ако питаш мен е пресякла кръстовището съвсем като пешеходец, огледала се е и е преминала и така, с някаква ужасно смешна оранжева опашка и с леко отворена уста се придвижва на някъде си конкретно, така изглежда. Хората бяха по-стреснати - какво има да прави лисица на Potsdamer Platz? И аз не знам. Но я видях, не е за вярване, нали? Лисица. Насред Берлин. Съвсем категорична лисица.

После си купих оранжев швепс /сега разбирам, че може би заради нея оранжев/ и докато стоя на един светофар с колелото и чакам да светне зелено забелязвам, че над Берлин няма звезди.

Но на никой не му пука.

Да ме видиш сега да ме видиш

с колелото и блузата с бенките

една японка си разхожда кучето

без каишка

управлява го с А Е & И многоточие

да ме видиш сега да ме видиш

с колелото и блузата с бенките

една две или

три

моята съквартирантка идва от Дания

а не прилича на Хамлет

Въобще

Църковни истории

11:15.

Празниците са подтискащо нещо когато си сам. Може и заради клишето да е. Вечното клише, че празниците са подтискащи когато си сам прави така, че наистина всичко наоколо става подтискащо. Andreas Ilar например. Или факта, че стоиш пред фейсбук.

Реших да отида в някоя църква. Минава ми през ума, че имам камера, а може да се случи нещо интересно за снимане. Чудя се как се казва Христос воскресе на немски. Немците са католици, при тях обикаля ли се църквата? Обличам се, вземам камерата и потеглям. Вали.

Немците в комбинация с църква и религиозни теми аз познавам от А)филма на Зайдел, Б)филма на Ларс фон Триер и C)последния филм на Ханеке. Дотам. Сещам се, че близо до вкъщи, на Schönhauserallee съм виждала една катедрала. Запомнила съм я заради едни бели звезди от хартия, които висяха там по време на зимата, по време на големия сняг и бяха много красиви. В България в 12 без нещо около църквите има много хора. Тук не. Спирам с колелото пред входа, заключвам го, влизам. В двора хора стоят в кръг. В средата има запален огън, очевидно в случай, че на някой му е студено. Всички мълчат. Заставам и аз и аз мълча. Един мъж започва да пее. Всички се включват. Аз не мога да пея, но понякога, в синагогата и аз съм пяла. Сега няма как. Не знам текста. Иначе е вълнуващо. Достатъчно вълнуващо, за да ти се допее. Навън е тихо. Както обикновено Берлин спи. Небето е тъмно синьо. Един свещеник дава знак с глава, че може вече да се влиза. Държи свещ. Всички тръгват. Тръгвам и аз. Сещам се, че не съм изтеглила пари. Трябва да си купя свещ. Тъпо. Свещи обаче не се купуват. Дават ти. Бяла свещ в пластмасова кутийка, с червен кръст, с буквата А и някакъв знак, не ми е познат. Влизаме в катедралата. Тя е бяла, празна. Високо горе и насреща се виждат тръбите на органа, посредата има кръст. Стерилен красив минимализъм. Всички сядат на пейките. Абсолютно мълчание. Свещениците нямат бради и не изглеждат стари. Подават огън, всеки пали от другия и се усмихва. Пълно мълчание. В левия ъгъл има хора с инструменти. Китара, флейта, контабас, чело. До тях има екран за прожекция. Там излиза нотен лист с текст. Прожектират го. Музикантите засвирват. Хората започват да пеят. Немските църковни песни са странни, пеят се на много, ама много висок тон. Всички пеят. И пеят като хористи. Вълнуващо е. На мен ми е вълнуващо. Темата за бог винаги е била нещо, което събужда странни неща в мен. Когато някой ми каже, че не вярва в бог се чувствам странно. Аз не знам в кой бог вярвам. В рода ми има две религии. По тази причина нас децата не ни възпитаха в някоя конкретна религия. Едната част от рода например реши, че са религиозни евреи. Моята леля. Тя презира християнските празници и когато е Коледа се прави, че такова нещо няма. Баща ми й е брат, също евреин, но й се смее за това. Той казва, че живеем в християнска държава и че празниците са, за да се празнува. Освен това, казва той, Христос е един от великите евреи. И винаги започва да разказва как Христос е бил един новатор, който е опитал да прочете юдаизма като млад, модерен човек. Тази история ми е любима. Татко я разказва толкова интересно. Татко уважава всички религии и по-важното е, че ги познава. Той казва, че може да влезе и в църква и в синагога и в джамия и навсякъде се чувства добре. Но ако сестра ми иска да се покръсти, понеже гаджето й е християнин и е възможно да иска да се оженят в църква татко е против. И се ядосва и казва, че забранява. Но да се върнем на днес.

Всички пеят. Скоро, очевидно защото е 12 часа всички спират и се изправят. Камбаните започват да бият. Хубаво е. Свещеникът се приближава до микрофона и казва няколко думи. Не чете нищо от библията. Разказва за Исус. Казва мъдри неща. За обществото, вярата и добротата. Моли всички да се подредят в кръг, по стените на катедралата. Хората стават, правят огромен кръг. Държат свещи. Аз за първи път изпитвам притеснение. Моя проблем в църквите е целуването на кръста. И кръстенето. Не мога да целувам кръст, нито да се кръстя, не ми харесва. И в синагогата не ми харесва когато всички започнат да се клатят напред назад. Тук обаче няма да се целува кръст. Свещеникът носи купа с хляб, минава покрай всеки и му казва нещо. Аз не знам какво се отговаря. Опитвам да разчета по устните им. Или е амин или е данке. Съвсем кратко. Решавам нищо да не казвам. Той застава пред мен, гледа ме в очите и казва реплика от филма на Ханеке. Пасторът от филма на Ханеке е номиниран за главна мъжка роля за немската филмова награда. Актьорът е изключителен. Сега ми хрумва, че и този, който стои насреща ми е пастор, не свещеник. И той е излючителен. Вземам хляба и се усмихвам. След него идва втори. Първо ядем тялото, после пием кръвта. Винаги съм се чудела вино ли пият. Отпивам. Не е вино. Сок от ягоди е.

Връщаме се на пейките и започва пак нотна прожекция. Пасторът оставя чашите и си взема контрабаса. Започва концерт. Не е църковна музика. Друга е. Звучи хубаво и модерно, всички пеят. Немците са мълчаливи хора. В катедралите е същото. Спомням си когато съм влизала на Великден в българска църква. Всички се блъскат, говорят, шумно е и мирише на тамян. Тук не. Тук и пасторите не говорят. Никой не говори. Разбират се с глави, погледи, жестове. Пълен минимализъм. Има нещо хубаво в това. Понеже аз не идвам от това, израстнала съм в шумотевицата на Балкана. И това ми е интересно. Усещам, че и това го има в мен. И Балкана и Европа. Но аз на Балкана съм израстнала. Европа я живея за първи път отблизо и за първи път в тази катедрала усещам различното. В Берлин по принцип не е различно. Дори това, че говориш немски, а не български не е странно. В гимназията говерехме само на немски. Тогава и на немски сънувах. Но в катедралата, в песните, в мълчанието, в минимализма на всичкото усещаш разликата. Усещаш какво прави тези хора много други, от тези, сред които си израстнал. Други не означава чужди, или отблъскващи. Не. Напротив. Любопитни. И пълни с надеждата, която ти се е въртяла в главата, когато си решил да напуснеш страната, в която живееш.

На тръгване прожектират покана за празник в църквата. Идваш в седем часа и е хубаво да донесеш храна. Църквата предлага музика, театър и истории за Исус. Качвам се на колелото и потеглям. Вече не вали.

какви неща се пишат по време на скучни репетиции

Химикалът изтекъл в джоба. Каква беда

Изтекъл

Изтекъл и с него изтекли и всички възможности

Изтекли.

Изтекли думите, записките, поемите,

стиховете, романите

Изтекло всичко.

И после и дрехите се изпрали

и петното било заличено /посредством прахове/

Останал само химикалът

или по-скоро тялото му

Едно скеле

Приятно празно

И пълно с възможности

с любов

Питат защо дойдохте тук, какво не ви стигаше/ не, не че не стигаше / и докато говориш небето - огромно, притиска, красиво, губиш се/ гледах два филма на Вендерс, по-специално един/ другия после, беше толкова голямо, от единия град в другия и вече мечтаеш за третия/ но така/ така/ сега съседът ми има мускули, отивам да си купя тютюн/ отгоре небе/ ВСЕ ТОВА НЕБЕ ВСЕ ТОВА/ какво повече трябва - един филм за улиците, ето ти мечта и какво/ кой няма да тръгне след нея/ по принцип всеки/ но това е отделен въпрос/ сега същия филм, пак така действа/ после тъмните панталони и шапката и навън/ пак разплаква, този филм/ голям голям/ но е по-голям когато можеш след 5 минути/ така, по тъмния панталон и шапката/ да отидеш и да легнеш там, където лежат на картината/ не, не знам, вие се снимайте/ крепете там положението, бъдете забавни. Аз съм побъркана. И ще остана тук

все това небе

все същото небе небе небе небе

около Ф., летящите хора и събота сутрин

Лек джаз и текстът започва.

Ф. ме покани у тях да говорим за театър. Живее в лъскав блок в западен Берлин. Блокът прилича на опаковка от шоколад номер 5. Засядаме в асансьора. Пушим цигари, лежим на земята и говорим за бог. Тя не вярва, никога досега в живота си не се е молила на бог. Дори наум. Пита ме дали аз вярвам, пита какво е бог. Възможност за добри въпроси кавам, тя сияе. Намира уиски в чантата си. И ръкавици. И доматен сок.

Чакаме някой да ни спаси. Лежим в асансьора, пием уиски и пробваме ръкавиците, аз я гледам. Ф. е красива, прилича на слънчоглед - малки точки по лицето и берлинска фризура - едната половина на косата й е къса, другата дълга. Отива й. Тя е висока, по-висока е и от мен, това я прави хубава и категорична. И е малка.

Скоро идва сънен работник и отваря вратата, смеем се, качваме се в апартамента, има бял заек с червени очи и много картини. Ф. рисува. И рисува много хубаво, а заека непрекъснато й яде по някоя част от картините. Повечето са сини и на тях има летящи хора. Летящи или падащи, не е много ясно, понеже заека им е изял категоричността.

Пием уиски и ядем карамелени бомбони. Пушим. Ф. говори за Хитлер и плаче. Видяла е звездата на ръката ми. Извинява ми се и плаче. Адски е тъпо. Пием, пушим, лежим на земята. Тя говори, разказва ми някакви истории за преди. Зарязахме Хитлер. Сега говорим за любовта. Какво е любовта? Мен ли питаш? По принцип е хубаво да си влюбен. Жените не могат да живеят без любовта. Аз ли го казвам или цитирам филми? Цитирам филми, но го и казвам. Тя е сама, пита аз как съм. Човек е винаги сам, Ф. Аз не знам как съм. Но май не съм сама. Сънувам някого твърде често и го мисля по 15 пъти на ден. Понякога повече. Тя ме гледа. Влюбила се е и е време да си ходя. Прегръща ме на вратата и ми казва посоката. Тръгвам по стълбите и знам, че след точно 5 минути ще се загубя. Мисълта е вълнуваща.

В 5 и 40 сутринта от западен към източен. Мокри празни улици и последните около 25 минути преди изгрева. Птиците са започнали да пеят сутринта. Значи наистина скоро ще е пролет. Обърквам посоката и не знам къде се намирам. Ходя из блоковете - те наистина приличат на шоколади подредени върху полянки със светещи имена - шоколад номер 5, шоколад номер 6, шоколад номер 7. Малко по-натам се появяват стари къщи - огромни, величествени, страшни. Приличат на катафалки. Катафалки насред шоколади. Хваща ме страх и тръгвам към метрото. Празно. Мокро. Събота сутрин преди изгрев. Метрото е точното. Преминава през целия град и ме води към вкъщи. Милата малка стая с жълтите пердета. Забравих отворен прозореца и сега целият под ще е в капки. Качвам се в метрото и слънцето изгрява. Заспивам и сънувам къщи катафалки. Прибирам се и си мисля, че утре непременно трябва да се върна там и да ги снимам.

По пода наистина има капки.

има едно цвете, твоето цвете, твоето цвете пуши цигари, твоето цвете пие македонско вино, твоето цвете слуша разни артисти, които имат като твоя глас, твоето цвете сънува под чаршафи на големи зелени цветя, твоето цвете има диоптри и гледа размазано снимката ти и го е срам, твоето цвете мисли за теб непрекъснато, твоето цвете ходи из града ти с червени бузи и без грим, твоето цвете се усмихва на града ти, твоето цвете яде сладкиши и пие кафе по улиците на града ти, твоето цвете, твоето нелепо влюбено цвете

После облакът със снежинките се премества от изток на запад и слънцето излиза. На светофара под моста хората чакат и го гледат. Светва зелено и никой не тръгва. Велик колективен момент. Може би е любов, любов любов любов ли е? или друго някое такова съмнително чувство, сега в магазина на втория етаж, по ескалатора - мисъл за нещо срамно, нещо от онези неща за леглото, от онези преди заспиване - между щракването на бутона на лампата и обръщането на другата страна, момчето отсреща наблюдава, дали е разбрал, розови бузи, тъкмо ще отиват на шапката - сива и с черен кант. Сега само за проба - шапката, шлифера, очилата, хубаво ли е така? Случайно се срещаме на улицата, аз поглеждам под сивата периферия и е върха. Или случайно се срещаме на улицата и вятъра духва шапката. Пак е върха. Филмов момент. После с шапката в бара, с шапката по улиците, с шапката в трамвая, с шапката в метрото, твоето цвете, пуши цигари, пие македонско вино, търкаля се по земята и мисли за теб, твоето цвете

твоето нелепо влюбено цвете

OST ELEGIEN

А той бил живял там, пушил цигари на 14тия етаж,
мятал фасове през прозореца Gefühle Nichts
nichts nichts nichts nur die bittere
Leere
тогава още го нямало това новото KAPITALISMUS
отсреща
ИДЕИТЕ СЕ ПРЕВРЪЩАТ В ПАЗАРИ dot DEUTSCHE BANK
той пушил там птици серат над берлин grausam grausam zwei küssen sich.
Noch lange
Стоя с камерата и викам
/малка българска жена влюбена в мъртъв/
една бабичка отключва вратата
гледа тъпо и не знае
той бил живял там
пушил цигари на 14тия етаж мятал фасове през прозореца
Gefühle Nichts nur die
BITTERE
LEERE
малка българска жена
влюбена
в Müller

actually yes. i will dream during the process

С такова небе ходи се опитвай да си отвъд сантименталности
ти звъни, аз ще скоча в другата стая, ще скоча в пакета с тютюн и в една отворена бутилка вино, заеби температурата и нещастията, на кой му пука, навън вали дъжд и има звезди, а и ти
това са специални, големи неща, заслужават крайности, в такива моменти не се говори, а се реве и се скача в пакета с несвити цигари в другата стая, дъвче се тютюн и се налива с вино, проклета сантиментална специалност, толкова свръх специална, време й е да умира и не умира, толкова специална проклета сантиментална специалност
кратко любовно писмо :
мили мой,
да го еба няма край.

в събота

Любовни тишини с цветовете на стаята
бутилки вино сън писма
липса много може да се събере
по принцип
и бръчки според състоянията
Горе долу долу горе ах
безкрай
колко пъти да те отказвам
красив такъв
като цигарите и месото
дядо коли зайци аз месо не ям
ти мълчиш не настояваш аз те махам
до следващия път
в средата на април или утре
когато
моите контури + твоите
любовни тишини с цветовете на стаята
и цигари
понеже никога не се отказват

ПОТОК И ЕЛЕКТРИЧЕСТВО - един дълъг текст

du bist gegangen die uhren schlagen mein herz wann kommst du
а после се чудим на разните кадри с коса, които в тъмното задимено и топло пораждат разни deja vue въпроси, как мирише тази коса, какъв й е допирът и какво ще й стане ако си пъхнеш ръцете вътре и откажеш да ги извадиш за около час, час и десет минути аааааааауухххх, тихо, тихо, егати забраненото, егати сложното, егати трудното и ако кажеш на някой търкалям се в леглото а той ти каже да се търкаляме двама чупи света, кърти пространствата размазва всякакви можебита после смс около деветнайсет и ако до двайсет, двайсет и едно не пристига, време е да се вземе онова решение за тоталното изместване на втория етаж без дрехи или МАКСИМУМ със суичър и диадема, да се прехвърли виното, кабелите, таблета и да се рисуват разни дълбоко авангардни картини, които били уж приличали на кожа с бенки и мисли, а всъщност на други неща приличат, но хайде, няма ги издаваме.
После слънцето се премества надолу към по-лошата част от света и в тази по-добрата става електронна нощ за цигари питиета и филми за жени, които си слагат чорапогащниците без гащи, понеже всичко висяло простряно и миришело на нов ариел с лавандула лимон ягоди ванилия и липса на него.
Електронни нощи без пердета и можеш да сънуваш, че тези които обичаш още не са си заминали и ходите по някакви дълги сиви коридори с жълти лампи, където разбира се е фрашкано и с други хора и се придвижвате бавно и с половин стъпки и пак - кадрите на косата, какъв й е мириса, какво ще й стане ако си пъхнеш вътре ръцете и откажеш да ги извадиш и за около час час и десет минути я извиеш наобратно, така че този отпред да престане да ходи и да чете програмите, а да се обърне, да се фиксира и да му мине нещо крайно през ума, да се долепите до стената на коридора и да си сложите стъпалата в объркан ред и нещо да ви се случи с лицата, нещо да мине оттам, някоя дума да мине или да я помислят, после да им се прииска да я реализират физически и на ходещите да им се изпари грима от очите и да не могат да спрат да въздишат
Рецепта за кремсупа:

• два картофа се обелват и нарязват

• обелват се и се нарязват два моркова

• нарязват се и се обелват две глави лук

• слага се сол тенджера вода

• включва се котлон и се вари

• вари се, вари се, вари се, пушат се цигари и се пие вино

• после се залива с мляко

• пасира се прилежно и се добавят маргарин вода сол любов липсваш ми искам те

• с черния ти пуловер и падащите се отдолу бяла тениска кожа бенки и незнамсикакво

• по-специално от тези другите хиляда двеста деведесет и осем безкрайни милиони жени

• влюбени в теб по порядъчен и мил начин
  

• после се сервира в чинии с малки сини цветчета

• по възможност да не са от икеа

• консумира се на секундатa

• без много сложнотии комплицирани ситуации и тежки драми

• Егати супер супата

• Йе.

Daily

heute war ich am Friedhof
habe einbisschen mit den Toten geraucht
keine Blumen keine Steine
keine Trauer
zwei Zigaretten ich Müller
und das Schweigen.

На градовете трябва да се гледа с лекотата на птиците -
площадки за трохи и сране
Нищо повече.

Æ

Утре отивам в пекарната. Ще си сложа 5-те диоптъра и ще бъда З вместо С. Ще продавам баници, ще казвам МИЛШ вместо МИЛХ и ще мириша на печени бутернезнамсикакви. Някога стоях пред ндк слушах китари и ревах от щастие. Бутер шмутер, баница шманица. Дреме ми, че съ въ то не става, касиерките навсякъде си приличат - дебели гадни лели пият бира и мразят. Попаднеш ли отдолу те размазват. Не бе, лельо, аз не съм, лельо ти не знаеш, лельо, викай на майка си емигрант, ти знаеш ли какво е виа понтика лельо, аз оттам идвам и имам краката на кейт мос, сори, че си леля и пиеш бира, аз съм дошла с птиците и много не ме вълнува търсите ли не търсте ли късате ли не късате ли, театъра дойде до гуша, лельо, аз затова, да късам баници, не за друго
Genug.
На ндк се плаче веднъж, ти го знаеш, нали там живеем. В бара чичката яде кюфтета и чете списание. На списанието ти. С ръце в джобовете и ме гледаш. Ако чичката още веднъж се задави с кюфтето ще го шибна с папката bewerbung и ще избягам заедно с теб в джоба. Ах любов моя, моя любов, младежа в трамвая ме нарича снежанка, ела снежанке, слез на спирката с мен, обаче снежанка не слиза, понеже снежанка обича друг и не си го дава, и не си го предава, и в джоба си го носи заедно с музика с китари кома кома кам оун артистките четат gala, майките четат друго, аз чета йу хууу красиво
стоп сега.
малко баници другото
ти го знаеш.

София е прекалено малка Берлин е прекалено голям
да отидем на луната
има място за твоето лице има място за моите крака
какво друго трябва
малко грим малко сако малко одеало малко неделя
как искам да те има
мило тихо нежно прах сняг думи сребристо любов

Далеч от личното остава самотата
светът е личен
личен е светът
в екрана на машината светът се отразява по-хубав
отколкото
всъщност
е
светът в детайли
свещник книга клечка за уши
снощи те сънувах
теб и твоите органи
как ги задушава жълта газ
теб, твоите органи, мен, целият свят
как ни задушава жълта газ
бавно и физически
децата ще спасят света
ако ги можеш.

Die Welt ist beschrieben
kein Platz mehr für Literatur.

Notiz eins: Vermissen

Слушам st wo
Мтлд би казала ''пак пусна красавицата
и звяра, голяма драма значи''
Стоя и се смея. Прането се суши. Виното свършва.
Като никой не го казва, понякога го казвам аз
и се смея.
От едната страна се копнее за другата
от другата страна се копнее за първата
омагъосан смотан кръг
В едната е съвършено
в другата е свършено
обаче
някои неща липсват
разбираш, че ги обичаш
разбираш, че е любов /тъпа дума/
разбираш физически /не душевно/
overjoyed / repeat / stevie / wonder / you know//
душа няма
или и да има аз не знам къде е и не ме занимава да търся
понеже
внимание
чети
и припадай
занимава ми се с твоето "котко" сутрин
занимава ми се с твоето "там има ли парно"
занимава ми се с твоето "студени ли са ти ръцете"
готви ми се салата с моцарела и ми се раждат деца
снимат ми се филми и ми се учи на потсдамер платц
обича ми се някой неподходящ за да споделям на мтлд
работи ми се за да е доволен татко
жени ми се за да е доволна майка
бяга ми се с теб, за да съм доволна аз
а колко ще ни мразят/ си го мисля/понякога/и ме е страх/
Ти мислеше за мен
аз мислех за Теб
има промяна във времето
защото в предстоящия трети албум на незнамсикого
имало събитие заради парче незнамсикое
say goodbye to useless
и не ми се получава

Kinder und Träume

Децата на моите приятели говорят три езика
не вземат наркотици
и не пият алкохол
в училище ги учат на креативност и разбиране
техните родители са техните приятели
те си казват абсолютно всичко
няма бунт
няма проблем
няма наивност
Децата на моите приятели са поколението което расте
все някое от тях
там някъде ще измисли Бомбата
която ще направи света на парчета
и ще изпари горите, реките, моретата
Био родителите раждат ядрени деца
без бунт
без проблем
без наивност

писмо в рамка

Светкавици. Сняг. Лилаво небе. Отдолу - град, лампи, крушки, кухни, мании, бит, платна, сцени, пътища, тихо, шумно, всякакво.
Мили мой,
ако човек се изолира съвсем какво ще стане, дали от това се умира? Вчера си мислех, че за празниците може да се употреби любимия ми израз нож с две остриета или монетата има две страни, или беше двете страни на медала, не знам. Какво беше това интересно решение за напускане на пространството и отиването на друго, далечно пространство? Великолепно. И като нямам какво много да правя по време на тези дни с двете остриета когато всички са се вторачили в ядене и близост, стоя, пия по малко вино, наблюдавам решението си и го обожавам. От дългото стоене пред гледката на прозореца започвам да се чувствам като баба на пауза. Изследвам тялото на небето, тъмните и светлите страни. Преди два дена бомби раздраха гледката. Бум тряс бам, нова година - нов късмет - нова любов - нов бар - нов календар - нови дрехи - нови обувки - нов мустак - нова коламаска.
Ти как си? Онзи ден зяпах снимката ти. Още си хубав и пак пишат за теб. Света се занимава с теб. Или не света, а Европа.
Европа моя, моя малка нежна Европа, Франк с червените обувки в трамвая, Педро с малките ръце в бара, палмата на Соня подпряна на бюрото, обувките на Елина подритнати в спалнята, Мюлер който лежи до леглото и ти.. непрекъснато втъкнат в тик так daily циферблата на времето.
Втъкнат? Такава дума има ли въобще?
Лети време лети. Аз съм спокойна. И те обичам.