четвъртък, 29 април 2010 г.

Добре, ще се опитам да ти го разкажа /Miles Davis ту туру ту помага/
И така, колело. И караш. Улицата между Brandenburger Tor и Potsdamer Platz, посока второто. Нощ. Навън е топло, въздухът е много топъл, особено когато караш, значи топъл въздух, топъл въздух, топъл въздух и изведнъж хладен въздух, усещаш го, съвсем изведнъж. Обръщаш се и там стои паркът, огромният парк. Хладният въздух идва от парка, там е прохладно, има дървета, има цветя, има река, езеро, така стоят, в тъмното там някъде навътре и въздухът им се носи. Хладен. Не знам как се разказва. Обаче е много хубаво..
После знаеш ли какво стана?
Една лисица мина. Оранжева лисица, през улицата, представи си, Potsdamer Platz е на 2 минути, с огромните сгради, със светлините, с колите, с хората и изведнъж лисица! И тази лисица изобщо не я е страх, излязла е от тъмното на парка и бърза, има си някаква работа очевидно, изобщо не е объркана, ако питаш мен е пресякла кръстовището съвсем като пешеходец, огледала се е и е преминала и така, с някаква ужасно смешна оранжева опашка и с леко отворена уста се придвижва на някъде си конкретно, така изглежда. Хората бяха по-стреснати - какво има да прави лисица на Potsdamer Platz? И аз не знам. Но я видях, не е за вярване, нали? Лисица. Насред Берлин. Съвсем категорична лисица.
После си купих оранжев швепс /сега разбирам, че може би заради нея оранжев/ и докато стоя на един светофар с колелото и чакам да светне зелено забелязвам, че над Берлин няма звезди.
Но на никой не му пука.

сряда, 28 април 2010 г.

Да ме видиш сега да ме видиш
с колелото и блузата с бенките
една японка си разхожда кучето
без каишка
управлява го с А Е & И многоточие
да ме видиш сега да ме видиш
с колелото и блузата с бенките
една две или
три
моята съквартирантка идва от Дания
а не прилича на Хамлет
Въобще

вторник, 6 април 2010 г.


неделя, 4 април 2010 г.

Църковни истории



11:15.
Празниците са подтискащо нещо когато си сам. Може и заради клишето да е. Вечното клише, че празниците са подтискащи когато си сам прави така, че наистина всичко наоколо става подтискащо. Andreas Ilar например. Или факта, че стоиш пред фейсбук.
Реших да отида в някоя църква. Минава ми през ума, че имам камера, а може да се случи нещо интересно за снимане. Чудя се как се казва Христос воскресе на немски. Немците са католици, при тях обикаля ли се църквата? Обличам се, вземам камерата и потеглям. Вали.
Немците в комбинация с църква и религиозни теми аз познавам от А)филма на Зайдел, Б)филма на Ларс фон Триер и C)последния филм на Ханеке. Дотам. Сещам се, че близо до вкъщи, на Schönhauserallee съм виждала една катедрала. Запомнила съм я заради едни бели звезди от хартия, които висяха там по време на зимата, по време на големия сняг и бяха много красиви. В България в 12 без нещо около църквите има много хора. Тук не. Спирам с колелото пред входа, заключвам го, влизам. В двора хора стоят в кръг. В средата има запален огън, очевидно в случай, че на някой му е студено. Всички мълчат. Заставам и аз и аз мълча. Един мъж започва да пее. Всички се включват. Аз не мога да пея, но понякога, в синагогата и аз съм пяла. Сега няма как. Не знам текста. Иначе е вълнуващо. Достатъчно вълнуващо, за да ти се допее. Навън е тихо. Както обикновено Берлин спи. Небето е тъмно синьо. Един свещеник дава знак с глава, че може вече да се влиза. Държи свещ. Всички тръгват. Тръгвам и аз. Сещам се, че не съм изтеглила пари. Трябва да си купя свещ. Тъпо. Свещи обаче не се купуват. Дават ти. Бяла свещ в пластмасова кутийка, с червен кръст, с буквата А и някакъв знак, не ми е познат. Влизаме в катедралата. Тя е бяла, празна. Високо горе и насреща се виждат тръбите на органа, посредата има кръст. Стерилен красив минимализъм. Всички сядат на пейките. Абсолютно мълчание. Свещениците нямат бради и не изглеждат стари. Подават огън, всеки пали от другия и се усмихва. Пълно мълчание. В левия ъгъл има хора с инструменти. Китара, флейта, контабас, чело. До тях има екран за прожекция. Там излиза нотен лист с текст. Прожектират го. Музикантите засвирват. Хората започват да пеят. Немските църковни песни са странни, пеят се на много, ама много висок тон. Всички пеят. И пеят като хористи. Вълнуващо е. На мен ми е вълнуващо. Темата за бог винаги е била нещо, което събужда странни неща в мен. Когато някой ми каже, че не вярва в бог се чувствам странно. Аз не знам в кой бог вярвам. В рода ми има две религии. По тази причина нас децата не ни възпитаха в някоя конкретна религия. Едната част от рода например реши, че са религиозни евреи. Моята леля. Тя презира християнските празници и когато е Коледа се прави, че такова нещо няма. Баща ми й е брат, също евреин, но й се смее за това. Той казва, че живеем в християнска държава и че празниците са, за да се празнува. Освен това, казва той, Христос е един от великите евреи. И винаги започва да разказва как Христос е бил един новатор, който е опитал да прочете юдаизма като млад, модерен човек. Тази история ми е любима. Татко я разказва толкова интересно. Татко уважава всички религии и по-важното е, че ги познава. Той казва, че може да влезе и в църква и в синагога и в джамия и навсякъде се чувства добре. Но ако сестра ми иска да се покръсти, понеже гаджето й е християнин и е възможно да иска да се оженят в църква татко е против. И се ядосва и казва, че забранява. Но да се върнем на днес.
Всички пеят. Скоро, очевидно защото е 12 часа всички спират и се изправят. Камбаните започват да бият. Хубаво е. Свещеникът се приближава до микрофона и казва няколко думи. Не чете нищо от библията. Разказва за Исус. Казва мъдри неща. За обществото, вярата и добротата. Моли всички да се подредят в кръг, по стените на катедралата. Хората стават, правят огромен кръг. Държат свещи. Аз за първи път изпитвам притеснение. Моя проблем в църквите е целуването на кръста. И кръстенето. Не мога да целувам кръст, нито да се кръстя, не ми харесва. И в синагогата не ми харесва когато всички започнат да се клатят напред назад. Тук обаче няма да се целува кръст. Свещеникът носи купа с хляб, минава покрай всеки и му казва нещо. Аз не знам какво се отговаря. Опитвам да разчета по устните им. Или е амин или е данке. Съвсем кратко. Решавам нищо да не казвам. Той застава пред мен, гледа ме в очите и казва реплика от филма на Ханеке. Пасторът от филма на Ханеке е номиниран за главна мъжка роля за немската филмова награда. Актьорът е изключителен. Сега ми хрумва, че и този, който стои насреща ми е пастор, не свещеник. И той е излючителен. Вземам хляба и се усмихвам. След него идва втори. Първо ядем тялото, после пием кръвта. Винаги съм се чудела вино ли пият. Отпивам. Не е вино. Сок от ягоди е.
Връщаме се на пейките и започва пак нотна прожекция. Пасторът оставя чашите и си взема контрабаса. Започва концерт. Не е църковна музика. Друга е. Звучи хубаво и модерно, всички пеят. Немците са мълчаливи хора. В катедралите е същото. Спомням си когато съм влизала на Великден в българска църква. Всички се блъскат, говорят, шумно е и мирише на тамян. Тук не. Тук и пасторите не говорят. Никой не говори. Разбират се с глави, погледи, жестове. Пълен минимализъм. Има нещо хубаво в това. Понеже аз не идвам от това, израстнала съм в шумотевицата на Балкана. И това ми е интересно. Усещам, че и това го има в мен. И Балкана и Европа. Но аз на Балкана съм израстнала. Европа я живея за първи път отблизо и за първи път в тази катедрала усещам различното. В Берлин по принцип не е различно. Дори това, че говориш немски, а не български не е странно. В гимназията говерехме само на немски. Тогава и на немски сънувах. Но в катедралата, в песните, в мълчанието, в минимализма на всичкото усещаш разликата. Усещаш какво прави тези хора много други, от тези, сред които си израстнал. Други не означава чужди, или отблъскващи. Не. Напротив. Любопитни. И пълни с надеждата, която ти се е въртяла в главата, когато си решил да напуснеш страната, в която живееш.
На тръгване прожектират покана за празник в църквата. Идваш в седем часа и е хубаво да донесеш храна. Църквата предлага музика, театър и истории за Исус. Качвам се на колелото и потеглям. Вече не вали.