А сега - да сгънем хавлиите и да ги приберем. Мирише на прах за пране. Нов ариел, нов късмет.
Слънце, слънце, слънце - дъжддъжддъжд.
Започнах най-умишлено да пропускам цялата първа половина на деня. Това, което става между изгряването на слънцето и три часа не ме интересува. А и котката - не знам как го измисли това - идва и се свива на очите ми и ми пази тъмно докато сънувам. И колкото по-налудничаво изолирана ставам аз - толкова повече тя се грижи за света ми и ме обича. Понякога си мисля, че скоро ще си сменим ролите и един ден ще я видя облечена в моята лилава рокля капаска, която си купих уж за някакво събитие, а всъщност с нея спя, та ще я видя облечена, да отваря хладилника, да си прави кафе, докато аз съм свита на топка косми върху леглото и чакам да ми даде Китис сърчицето с необходимите за деня витамини и да ме погали по корема.
Многоуважаемият смисъл на живота се крие от мен. По няколко пъти в седмицата една гримьорка губи 40 минути за да премахне сенките под очите ми, друга, за да ми капе визин и да се опита да "премахне временно" дълбокото мътно в погледа ми. /На героините в сериал не им отива да са изгубени, нали така? Особено на тъпите. Те са за да разсмиват. Изгубеността е приоритет на главната героиня - задушена от лак за коса и съвършено изпипан грим - безобразно загубена в любовта към брат си, без да знае , че й е брат./
Та първо грима. После заставаме пред красивите, красивите черни камери, говорим предварително написания текст, съпреживявайки по най-буквален начин веригата казвам това-защото изпитвам това и онова- и - в крайна сметка - извършвам това и това и край. Без много загадки. После вкъщи. Моята широкотаванеста черупка на охлюв.
После се чудя защо става това с честотите. Как да си на моята. По твоята музика, по моята - така наречения нездравословен и опасен за здравето шум в сърцето.
Пералнята спря. Да извадим чаршафите. Първо ще сгънем хавлиите и после ще прострем на тяхно място чаршафите. Виното се е изпрало. Алелуя сега. Малките битови радости на живота.
