"Говорят, че скоро лятото ще бъде в разгара си, възможно е. Не зная. Че розите са вече там, в дъното на парка. Че понякога не са видени от никой, докато са живи, и че стоят така разпънати в своя аромат няколко дни и след това се разпадат.
Не ви обичам вече както в първия ден. Не ви обичам"
Не ми се лежи повече в тези чаршафи, не ми се слуша въздуха, нито дърветата, нито горещия град. И да се появите, какво? Измислях го сто пъти: първо изненадата, моята особена поза, изиграното безразличие, добрe или злe, ще разберем, после вашите очи, винаги са ми приличали на разрязан хляб, в случай, че хлябът беше зелен и със сини и кафяви черти, това, което ще се види от тях, твърде човешко, твърде човешко, ще си разкажем, кой какво е направил, кой какво е видял, какво е било, седем пъти ще кажа и после ще се откажа от казаното, така ще го завъртя, че вие пак нищо няма да разберете, ще се объркате, после ще ми отговорите човешко, ще се засмеете, ще ми кажете името по начина, по който ме наричате само вие, аз пак ще се почувствам по онзи особено глупав, детски начин, в който всичките ми правила и формули изведнъж спираът да работят, разпадат се и стават наивни и трогателни, после ще пожелаете да ме целунете, аз разбира се ще се поддам, вашият парфюм ще се залепи за мен, после знаете какво, ще си свалим вероятно дрехите, от това, парфюмът ви ще започне да ухае два пъти по-силно, ще ме задушавате, ще ме гледате с очите си, които вече няма да приличат на хляб, а по-скоро на риби, разбира се ако рибите бяха зелени, на сини и кафяви черти и скоро след това пак ще си тръгнете, като преди това ще се облечете.
Вие можете да бъдете сравнен с много други неща, но все пак накрая бивате винаги сравнен с вирус, един човешки вирус, разбирате ли, прекалено човешки.
А има някои вируси, по-мощни от вас вируси. Вируси, които плъзват по дърветата например. Вируси, които събарят дървета, премазват тревата под себе си, разболяват и нея, разтварят я, тя се втечнява, потъмнява, изчезва. Какво сте вие, в сравнение с това. И какво съм аз. Дори да ме убиете с вашия вирус и да умра от любов, едно дърво, което се разбива бавно на земята в очите на една камера, например, винаги ще е по-величествено от вас и мен, поради малката причина, че в това няма нищо човешко, то е повече вселенско, повече значимо, повече трогателно, ако едно дърво се срути на земята, то разболява цялата вселена, а ако се срутя аз, умряла от любов по вас, какво?
Не ви обичам вече както в първия ден. Не ви обичам.
