moments

Има едни рокли с черни дантели и най-отдолу пресован тънък памук в бледо кафяво. Толкова обичаме, късно нощем да ги обличаме в полутъмната стая с черните обувки, театралните и да стоим така дълго, дълго, дълго загледани някъде.

Night & day

Micatone, мъгла от дим и леки болки по някои липси.
Претенциозно живеене.
И какво от това.
Наоколо е прекрасно,
пълно с любими точки,
минали линии
сегашни линии
и някакви неясни
непредсказуеми
бъдещи
линии
Може би никъде не водят
Ок е.
Никакво очакване.
Наистина.
Онова ще се пази каквото е в спомена
и съвсем няма да е пъровото мъртво нещо,
което завиваме нощем в леглото.
Но ще е най-силното.
Най-силното мъртво нещо за завиване в леглото.
Мъртвите истории са най-добрите истории
винаги има какво да се намисли
сякаш е било по-добро
и винаги има какво да се върне
отново
късно нощем
до инсомнията
и седемте цигари в леглото
там
където никой не бърка
и никой не гази
и никой не пита
и никой не изисква
и никой не мрази
и никой не обича
и не си жив
завит с мъртъвците
сънуваш.

Sunday, lovely sunday

На кръглата маса, с добрия вестник, чаша огромно кафе, три цигари + котка, много близо до колоната с орбитъл и зеленото легло, с Данте и една лампа, която едва се държи, на метър от монитора с една снимка на Пруст - той - с бяла, извънземна яка и бяла, извънземна орхидея, забодена на ревера - като в книгата - с колесницата, с дамата проститутка, а той силно влюбен, намислено разбира се,така, както най-много обичаме, мога ли да поправя орхидеите на ревера ви и е любов, секс, влюбване, съвършено някакво, прилича на тази неделя в самота, съвършено конструирана самота, в която, ако погледнеш за миг острани, чувстваш голямо, просто, съвършено конструирано щастие.

Малки нощни музики на разсъмване, пълни с вино, мед и чай, тревожат тялото под завивките и сънуваме тихо, че се случва любов под водата.

Като риби в морето. С опашки, с кръгли малки, зелени очи, с меки люспи, които се галят единствено и само в едната посока, с малки перки, влюбени, с невъзможност за дишане в този свят, като риби в морето, плуваме, плуваме, плуваме. Все натам.

Да пишем за да се чете. Каква мръсна малка измама. Коридорите на мисълта са безфокусни, на кой му пука, че някой ги снима за оглед. Бърз поглед би бил толкова верен. Няма линии, няма пердета, едно огромно струпване от размазани форми без смисъл. Колко странно е това. Любопитството към нечий свят изчезва с все по-дълбокото му познание. Колко смешно. Там-тарам-там. Тук-турук-тук. Свири музика и някой тръгва. Ще забрави да затвори вратата и ще влезе въздух по прашните коридори, толкова чакан.

Последната нощ тя не стъпи там. Като при мъртвец. Само свещ гореше и сенките ходеха - как са лягали, как са ставали, как са стояли тихо един в друг, как са мразили, как са сънували. Как са се забравяли завинаги. Как са били сами и не са мърдали от леглото с дни. Как е било лято - горещ въздух, събуден град и колко студено е било там вътре, точно в тази стая, как е лежало само тялото и само вода се е изливала от него, очите невъзможни за отваряне как са гледали в червеното на прозореца и са умирали. Как после други са идвали, влизали, бавно, навътре, как се е извивал гърбът и как сърцето не е чувствало никога онова. В тази стая наистина има мъртвец. Цялото мъртво тяло на едно голямо, величествено спомняне.
Изнесохме вещите, сменихме чаршафите и зачакахме. Може би сега е по-добре. Цялата любов на клетките ще се сведе в една стая - червена, бяла, висока, пълна с копнежи.

Като клетки под микроскоп. Физическо усещане. Дълбоко в ушите. Като клетки под микроскоп. Толкова отвътре погледнати. Приличат на паяжини без паяци, на метли без Маргарити. Как стана така, че останахме толкова сами насред света. Човекът с мислите. Под микроскоп. В неговия микросвят. С неговите микрорадости. Микроусмивки, погледната толкова отвътре. Някой ходи из гробищата да снима, някой го следва и погледнато под микроскоп, разделено на клетки и шум пак е любов. Човекът зад микроскопа ще пие. Червено вино, апарат и копнеж.

Осем часа и някаква отрязана луна в прозореца. По таваните на старите къщи някой е сложил куки за бесене. В категоричното им висене има някакво настояване за смърт. Кой се беси в 21 век.. може би само обитателите на старите къщи. Дълбоко в мислите си. Нощем.
Малко по-късно идва покана за Париж. И мислите отлитат

Какво голямо любовно очакване
Почти ритуално.

Жълтият dancefloor

Три вдишвания по-късно някой е влязъл под масата да търси изгубеното копче от костюма си. Други пушат под цветните лампички и се поклащат на музика.

Музика Музика Музика,

колко си хубава ти.