Addiction

Такова дълбоко желание за писане не е било
сякаш светът е напът да се срути
и трябва да пишем
за да има какво да остане
залепнало по дърветата,
след големия сблъсък
като гнила ябълка да виси
и да носи спомена за онова,
толкова малко глупаво нищожно и тривиално,
погледнато отстрани
а в същността си -
тупти и се извива
къдри се и цъфти
и живеем като в някаква нелепа поема
все по-трагична
и все по-любовна

sie.ist.wie

Като буря през житата
Есен. Слънце. Мрак.
Тихо се надига
Като копнеж през дългата нощ
накрая на някое безкрайно очакване
Като буря през житата
Есен слънце мрак
Всичко във въздуха
В секундите на забавен каданс
И после по земята –
със страшен сблъсък –
на парчета
Всичко
По земята
няколко секунди транс
И после болката от удара
по цялата кожа
Болка
Ужас
Трепет
Туптеж
И после нищо
Нищо.
Но не от онова нищо
Пълното
а такова едно нищо,
смешно
грозно
празно

Zartheit ІІ

Една стара песен е заседнала в мисълта
и няколко думи
казани
или
неказани
безсмислието е еднакво голямо и в двете
И сега
насред целия град
пак се изпразни усещането за смисъл
Един малък, скришен любовен маскарад
облечен в дантелени рокли и грим
крачещ до вчера по улиците
остана да виси в гардероба
до онзи следващ път
в средата на декември може би
когато сняг ще вали
и розите ще спят по вътрешните дворове
и няколко листа
ту зелени, ту жълти
ще напомнят на света,
или може би не на света,
а само на нея,
че някои истории остават така
завинаги ненаписани.

Zartheit І

Есента се е скрила по вътрешните дворове.
Малки, жълти, нежни.
В един и пет, когато самолетите излитат
още веднъж дъх навън и после навътре
Наизуст го знаем това.
Колко нищо не e.
Предвидими реакции на сърцето и тялото
В един и пет
Есента
Се е скрила
По вътрешните дворове
И плаче
докато самолетите излитат
бели, нежни, малки
високо
нанякъде

Няма дума. Търсим и няма.
За това ще се пише утре.

the first/the last

В малката книжна кутия, с двехиляди петстотин и двадесет мъдрости за света
стига да има кой да чете,
с чашата - тече, навътре към вътре, ръката с особен жест, добре че е тя
и какво?
С дългите крака, излети по зелените шарки
и зелените очи, излети по дългите красиви линии на лицето,
кой ще стъпи в това, особено когато е любов,
голяма любов, любовта не е от модерните понятия,
и какво като има свят, какво като има машини,
мисли, открития, творения, велики, велики,
сърцето кашля в неизречените си думи,
насред тази пустош
смисълът е как беше.. абстрактно понятие.

Първото е трепет
Последното е срам и тъга

Червените рокли, с техните мокри потъмнели краища,
как да ги забравим? Стичащи се подове и тежки тъмни краища,
толкова остаряло и ненужно ни се струва всичко това
на разсъмване когато никога не сме будни
едва си го спомняме