Short Love Poem 1

Твоята приятелка совата.

Един добър кадър на тъга.

Записки по една сутрин

- Как започна всичко, помните ли?

- Да, всичко започна с едно шише.

- И после?

- После тихо.

- Вие казахте ли нещо?

- Да, не едно.

- И после ръцете. Близо и бавно

- И после?

- После вятъра.

- И вестниците по земята.

- Шумят.

- Като музика.

- Но само ние ги чуваме така.

- И как продължава всичко?

- Всичко не продължава. То спира. То чака. То спи.

Вие тръгнахте и светът се превърна в спяща, пияна каляска. Хората спряха да бъдат хора и станаха сенки, които се търкалят пропорционално на тротоарите, в посоката на вятъра и обратно на посоката на дъжда. На дъжда и после на трамваите.

Какво съм правила аз след това, следи по дрехите и по обувките, какво съм правила аз след това и какво сте правили Вие, къде сте били - аз - по трамваите, по седалките, а Вие? В леглото ли сте били? Или в банята? Къде, на земята? Погледнахте ли се в огледалото? Какво видяхте?

При всеки случай докато вървим, ръката ще стои на устните. Моята или вашата, това е без значение. Ръката ще стои на устните и ще предполага. Ще предполага какво предстои.

Вие Вие Вие.

и аз.

Картини без фокус. Картини на минимално приближаване и после отдалечаване. Вие. И зелените Ви очи. И после звук. Търкалящи се боклуци по посоката на вятъра и по тревата. Звучат като музика, в един вътрешен двор, някъде зад улиците, двама голи. Търкалят се по стената, раняват си лактите, не боли. Това през нощта. После бавно, докато ръката се движи от долу нагоре, нощта ще се смени с ден. Сутрин. Колите, хората, трамваите, дрехите на рае. И там ще спре. Няма да продължи.

Ще спре. Ще заспи.