Ние не се разделяме, ние сега се срещаме.
петък, 29 май 2009 г.
Liebesbrief
Мили мой,
свърши се. Пак ще идвам. Google Earth. Нали сега вече знам улиците. Ще идвам и до езерото. Хубаво е там и още има пролет.
Истината е, че вече започвам истински да не разбирам живота. Какво иска да каже той този път? Че всичко е едно и също? Но няма да пиша за това.
Както съм ти казвала и преди - има една роза, цъфти винаги когато ти идваш, сега знам, че е цъфнала. Утре ме очаква самолет, едно последно великолепно преживяване и розата, и котката - тя пак стои на чантата и ме чака, мисли си, че съм я изоставила, а аз я сънувам - всяка нощ.
Любов моя, какво да кажа... Ти знаеш. Моля се да стане така, че да разбера, къде е този път смисъла и възможно ли е да става така - нещата да се обезсмислят едно друго, едно след друго, без това да води към едно - генералното и голямото. И кое е то? За филмите знам и видях. Те също казаха. Късмет казват те, късмет. Такъв ви бил късмета. Добре. Такъв ми бил. Следващия път, казват те. Всички знаем, че следващ път няма да има. Тоест аз знам.
Но ще идвам, ще идвам. Google Earth. А и нали сега знам вече улиците........
свърши се. Пак ще идвам. Google Earth. Нали сега вече знам улиците. Ще идвам и до езерото. Хубаво е там и още има пролет.
Истината е, че вече започвам истински да не разбирам живота. Какво иска да каже той този път? Че всичко е едно и също? Но няма да пиша за това.
Както съм ти казвала и преди - има една роза, цъфти винаги когато ти идваш, сега знам, че е цъфнала. Утре ме очаква самолет, едно последно великолепно преживяване и розата, и котката - тя пак стои на чантата и ме чака, мисли си, че съм я изоставила, а аз я сънувам - всяка нощ.
Любов моя, какво да кажа... Ти знаеш. Моля се да стане така, че да разбера, къде е този път смисъла и възможно ли е да става така - нещата да се обезсмислят едно друго, едно след друго, без това да води към едно - генералното и голямото. И кое е то? За филмите знам и видях. Те също казаха. Късмет казват те, късмет. Такъв ви бил късмета. Добре. Такъв ми бил. Следващия път, казват те. Всички знаем, че следващ път няма да има. Тоест аз знам.
Но ще идвам, ще идвам. Google Earth. А и нали сега знам вече улиците........
сряда, 27 май 2009 г.
сряда 27 май 2009
Днешният ден спокойно може да бъде наречен кръстник на този блог, или обратно, няма значение. И така. Трябва да заспя. Веднага, незабавно. За да заспя по принцип си мечтая около 20 до 40 минути за нещо, такава ми е формулата. Сега, незабавно трябва да заспя и да си мечтая за нещо друго.
В очакване. Когато съм го писала, винаги съм имала предвид едно друго очакване, някакво вечно очакване, чехово, не знам.
Буквалното значение зад името на този блог е ужасно, прекрасно чувство. Браво на мен. Заради името.
В очакване. Когато съм го писала, винаги съм имала предвид едно друго очакване, някакво вечно очакване, чехово, не знам.
Буквалното значение зад името на този блог е ужасно, прекрасно чувство. Браво на мен. Заради името.
неделя, 24 май 2009 г.
четвъртък, 21 май 2009 г.
Stück 3: Любовно писмо
Мили мой,
последно на езерото ти писах за една топола, тополата от детството. Писах ти, че си представям така: След последната ни среща ти си тръгнал на далечно пътешествие и си бил покосен от гръмотевица, сега лежиш, маргаритки галят лицето ти, мислиш за мен, но не можеш да пишеш, нали си ранен. Аз те чакам на езерото, там летят тополи и аз се сещам за баба ми и другите баби, как мразеха една висока топола на улица Рилска и все разказваха как щяла да падне и да премаже леля Вики докато спи. Тополата не падна, но те всички до една умряха, после премазаха къщите, премазаха и тополата, наредиха бетон и вдигнаха сиви блокове и сега улица Рилска вече я няма.
Но тогава, тополата пускаше мъхчета, още имаше пролет и аз разбрах, че тополите растат, растат и един ден просто падат. Оттогава ги заобичах, кой знае дали заради това, че пускат мъхчета или защото всъщност отвътре са мъртви.
Ти ще се оправиш и ще се върнеш. Аз вече няма да съм на езерото. Пак ще се изгубим завинаги, но аз все така винаги ще ти пиша.
последно на езерото ти писах за една топола, тополата от детството. Писах ти, че си представям така: След последната ни среща ти си тръгнал на далечно пътешествие и си бил покосен от гръмотевица, сега лежиш, маргаритки галят лицето ти, мислиш за мен, но не можеш да пишеш, нали си ранен. Аз те чакам на езерото, там летят тополи и аз се сещам за баба ми и другите баби, как мразеха една висока топола на улица Рилска и все разказваха как щяла да падне и да премаже леля Вики докато спи. Тополата не падна, но те всички до една умряха, после премазаха къщите, премазаха и тополата, наредиха бетон и вдигнаха сиви блокове и сега улица Рилска вече я няма.
Но тогава, тополата пускаше мъхчета, още имаше пролет и аз разбрах, че тополите растат, растат и един ден просто падат. Оттогава ги заобичах, кой знае дали заради това, че пускат мъхчета или защото всъщност отвътре са мъртви.
Ти ще се оправиш и ще се върнеш. Аз вече няма да съм на езерото. Пак ще се изгубим завинаги, но аз все така винаги ще ти пиша.
Stück 2: drei Tаgе später
После пак заваля. Включих музиката и видях, че сега на тази маса стоят някакви други хора. Да пушиш на прозореца на шестия етаж е винаги по-добре отколкото да пушиш където и да е другаде. И докато се крия, за да не ме види онзи италианец, се сещам, че винаги става така - един истиснки несъдържателен образ умее да изчезва тъкмо когато помислиш, че този път ще остане, не за винаги, но поне за още няколко дни. И така "am Ende" можеше да е "viel mehr verliebt", но сега няма шанс. Всичко е на повърхността - симпатично и незначително.
nicey & superficial
that's what u are
Край.
nicey & superficial
that's what u are
Край.
събота, 16 май 2009 г.
Stück 1 : Аm Еdne bin ich immer. immer bin ich (am Еdne) viel mehr verliebt
После заваля.
Музиката останала включена
Свиреща
Добрия стар електро джазец на влизане в стаята
И сега мъчно ли е
или щастливо
казва ли ти някой
тирип-тип-тип-тип-тирарара
няма такъв живот
целия в ягоди
кожата бяла, бяла, красива
ах ах ех ех
супер изгубено,
адски в целта
и следва сега констатация,
написахме я в заглавието
стоп
и до тук
Музиката останала включена
Свиреща
Добрия стар електро джазец на влизане в стаята
И сега мъчно ли е
или щастливо
казва ли ти някой
тирип-тип-тип-тип-тирарара
няма такъв живот
целия в ягоди
кожата бяла, бяла, красива
ах ах ех ех
супер изгубено,
адски в целта
и следва сега констатация,
написахме я в заглавието
стоп
и до тук
сряда, 13 май 2009 г.
тя.
тя е с мен. неделима част от мен. винаги с мен. във всичко е с мен, сутрин, обед, вечер и насън. нека й завиждат всички. всичките са пътници. идват и си отиват. отиват си без изобщо да идват. и е тя, тя, тя. като вечната музика. все една и съща на заспиване. тя е. тя. вечно с мен. вечно до мен. нека й завиждат. всичките са пътници. в с-бана свирят любовни песни, аз се усмихвам, тя коси ливади и пак сме в едно. over joy, over love, over all.
endlich, endlich
Трябваше да стана на 25, да стигна до Берлин (в никакъв случай по случаен начин или като турист), трябваше да отседна точно тук, да объркам улицата на хотела и да мина точно по тази, от точно другата страна, да видя точно тази книжарница (където добавят евангелски брошури към всико, което купиш) и точно този абсолютен-немец-продавач-в-книжарница да ми каже - да, имаме книгата, но ще я поръчам и ще бъде тук утре. Трябваше да изчакам още един ден и ето я. Werke 1: Die Gedichte. Искала съм я с години. Никога не си я поръчах по интернет. Ето я най-после при мен. Чакането наистина може да бъде изкуство, при това едно от най-големите.
Абонамент за:
Публикации (Atom)