Днес едно момче ме зяпа на курса по немски. Мило момче. Прииска ми се да посегна и да му забия химикал в окото. Фантазирах как. Просто с едно движение - хак.
Гледах другите. Дълбоки ръбове. Темата е "да мечтаеш живота или да живееш мечтата". Започва дискусия - всички - "Човек трябва да има цели, да работи за тях, може, може казват да се живее мечтата. Учителката пита мен. Казвам, че мечтата е мечта докато я мечтаеш, случи ли се става поредната част ежедневие, която ненавиждаш. Насреща стои едно момиче. Не е съгласна. Започва да спори. Не й достига немския и започва на български. Малко момиченце, това е курс по немски, на никой не му пука какво говориш, просто говори.
ÜBEN ÜBEN ÜBEN!
Учителката я прекъсва. Изобщо не е позволено да се говори на български. Е. Казва тя. В крайна сметка как определяте себе си, като скептици или като оптимисти. Малката дама насочва пръстче към мен - тя е скептик. В 16 годишните й очи ври някаква искра на пълно отрицание, обвинение и ужас. Давайте напред, напред, напред към мечтата! Мечтата чука по два пъти в месеца и после умира от угризения на съвестта, понеже естествено тази мечта някой я е помечтал преди теб, такъв е живота и понеже това е мечтата ти симулираш, че е всичко което някога си искал и така, така се живее, не просто живееш нали, ти ЖИВЕЕШ МЕЧТАТА! Или след края. Бълвал си, бълвал си, пляскат и после в бара - тинтири минтири, а ти симулираш, че това е дълбокия творчески живот - нали все пак това е МЕЧТАТА, не просто живот, А МЕЧТАТА
не може просто да живееш живот, ТИ ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕШ МЕЧТАТА!!
Усещам, че скоро ще ми изгърми бушона. Ужасно.
