събота, 20 март 2010 г.

какви неща се пишат по време на скучни репетиции

Химикалът изтекъл в джоба. Каква беда
Изтекъл
Изтекъл и с него изтекли и всички възможности
Изтекли.
Изтекли думите, записките, поемите,
стиховете, романите
Изтекло всичко.
И после и дрехите се изпрали
и петното било заличено /посредством прахове/
Останал само химикалът
или по-скоро тялото му
Едно скеле
Приятно празно
И пълно с възможности

петък, 19 март 2010 г.

с любов


Питат защо дойдохте тук, какво не ви стигаше/ не, не че не стигаше / и докато говориш небето - огромно, притиска, красиво, губиш се/ гледах два филма на Вендерс, по-специално един/ другия после, беше толкова голямо, от единия град в другия и вече мечтаеш за третия/ но така/ така/ сега съседът ми има мускули, отивам да си купя тютюн/ отгоре небе/ ВСЕ ТОВА НЕБЕ ВСЕ ТОВА/ какво повече трябва - един филм за улиците, ето ти мечта и какво/ кой няма да тръгне след нея/ по принцип всеки/ но това е отделен въпрос/ сега същия филм, пак така действа/ после тъмните панталони и шапката и навън/ пак разплаква, този филм/ голям голям/ но е по-голям когато можеш след 5 минути/ така, по тъмния панталон и шапката/ да отидеш и да легнеш там, където лежат на картината/ не, не знам, вие се снимайте/ крепете там положението, бъдете забавни. Аз съм побъркана. И ще остана тук

все това небе
все същото небе небе небе небе


събота, 13 март 2010 г.

около Ф., летящите хора и събота сутрин

Лек джаз и текстът започва.
Ф. ме покани у тях да говорим за театър. Живее в лъскав блок в западен Берлин. Блокът прилича на опаковка от шоколад номер 5. Засядаме в асансьора. Пушим цигари, лежим на земята и говорим за бог. Тя не вярва, никога досега в живота си не се е молила на бог. Дори наум. Пита ме дали аз вярвам, пита какво е бог. Възможност за добри въпроси кавам, тя сияе. Намира уиски в чантата си. И ръкавици. И доматен сок.
Чакаме някой да ни спаси. Лежим в асансьора, пием уиски и пробваме ръкавиците, аз я гледам. Ф. е красива, прилича на слънчоглед - малки точки по лицето и берлинска фризура - едната половина на косата й е къса, другата дълга. Отива й. Тя е висока, по-висока е и от мен, това я прави хубава и категорична. И е малка.
Скоро идва сънен работник и отваря вратата, смеем се, качваме се в апартамента, има бял заек с червени очи и много картини. Ф. рисува. И рисува много хубаво, а заека непрекъснато й яде по някоя част от картините. Повечето са сини и на тях има летящи хора. Летящи или падащи, не е много ясно, понеже заека им е изял категоричността.
Пием уиски и ядем карамелени бомбони. Пушим. Ф. говори за Хитлер и плаче. Видяла е звездата на ръката ми. Извинява ми се и плаче. Адски е тъпо. Пием, пушим, лежим на земята. Тя говори, разказва ми някакви истории за преди. Зарязахме Хитлер. Сега говорим за любовта. Какво е любовта? Мен ли питаш? По принцип е хубаво да си влюбен. Жените не могат да живеят без любовта. Аз ли го казвам или цитирам филми? Цитирам филми, но го и казвам. Тя е сама, пита аз как съм. Човек е винаги сам, Ф. Аз не знам как съм. Но май не съм сама. Сънувам някого твърде често и го мисля по 15 пъти на ден. Понякога повече. Тя ме гледа. Влюбила се е и е време да си ходя. Прегръща ме на вратата и ми казва посоката. Тръгвам по стълбите и знам, че след точно 5 минути ще се загубя. Мисълта е вълнуваща.
В 5 и 40 сутринта от западен към източен. Мокри празни улици и последните около 25 минути преди изгрева. Птиците са започнали да пеят сутринта. Значи наистина скоро ще е пролет. Обърквам посоката и не знам къде се намирам. Ходя из блоковете - те наистина приличат на шоколади подредени върху полянки със светещи имена - шоколад номер 5, шоколад номер 6, шоколад номер 7. Малко по-натам се появяват стари къщи - огромни, величествени, страшни. Приличат на катафалки. Катафалки насред шоколади. Хваща ме страх и тръгвам към метрото. Празно. Мокро. Събота сутрин преди изгрев. Метрото е точното. Преминава през целия град и ме води към вкъщи. Милата малка стая с жълтите пердета. Забравих отворен прозореца и сега целият под ще е в капки. Качвам се в метрото и слънцето изгрява. Заспивам и сънувам къщи катафалки. Прибирам се и си мисля, че утре непременно трябва да се върна там и да ги снимам.
По пода наистина има капки.

събота, 6 март 2010 г.



има едно цвете, твоето цвете, твоето цвете пуши цигари, твоето цвете пие македонско вино, твоето цвете слуша разни артисти, които имат като твоя глас, твоето цвете сънува под чаршафи на големи зелени цветя, твоето цвете има диоптри и гледа размазано снимката ти и го е срам, твоето цвете мисли за теб непрекъснато, твоето цвете ходи из града ти с червени бузи и без грим, твоето цвете се усмихва на града ти, твоето цвете яде сладкиши и пие кафе по улиците на града ти, твоето цвете, твоето нелепо влюбено цвете
После облакът със снежинките се премества от изток на запад и слънцето излиза. На светофара под моста хората чакат и го гледат. Светва зелено и никой не тръгва. Велик колективен момент. Може би е любов, любов любов любов ли е? или друго някое такова съмнително чувство, сега в магазина на втория етаж, по ескалатора - мисъл за нещо срамно, нещо от онези неща за леглото, от онези преди заспиване - между щракването на бутона на лампата и обръщането на другата страна, момчето отсреща наблюдава, дали е разбрал, розови бузи, тъкмо ще отиват на шапката - сива и с черен кант. Сега само за проба - шапката, шлифера, очилата, хубаво ли е така? Случайно се срещаме на улицата, аз поглеждам под сивата периферия и е върха. Или случайно се срещаме на улицата и вятъра духва шапката. Пак е върха. Филмов момент. После с шапката в бара, с шапката по улиците, с шапката в трамвая, с шапката в метрото, твоето цвете, пуши цигари, пие македонско вино, търкаля се по земята и мисли за теб, твоето цвете
твоето нелепо влюбено цвете