Сънуваме напоследък разни цветове на нелепи места и се вълнува сърцето. Бледо сиво на лицето, което свети и почти невидимо оранжево, такова, което би отивало на пердето огряно от луна към четири през нощта.
Сънуваме също, че стоим някъде на високо и някой ни държи там, за да видим коралите, които са изписали името, както само в сънищата става – пише го, но не се чете и не се помни, само се знае. Блян за мига когато всички улици ще се осмислят отново, когато крачките ще са най-важните бавни фотографии на света, когато няма да е ден и нощ, а ще е само ден. И само нощ. Било ли е?
Не е било.
