Последната нощ тя не стъпи там. Като при мъртвец. Само свещ гореше и сенките ходеха - как са лягали, как са ставали, как са стояли тихо един в друг, как са мразили, как са сънували. Как са се забравяли завинаги. Как са били сами и не са мърдали от леглото с дни. Как е било лято - горещ въздух, събуден град и колко студено е било там вътре, точно в тази стая, как е лежало само тялото и само вода се е изливала от него, очите невъзможни за отваряне как са гледали в червеното на прозореца и са умирали. Как после други са идвали, влизали, бавно, навътре, как се е извивал гърбът и как сърцето не е чувствало никога онова. В тази стая наистина има мъртвец. Цялото мъртво тяло на едно голямо, величествено спомняне.
Изнесохме вещите, сменихме чаршафите и зачакахме. Може би сега е по-добре. Цялата любов на клетките ще се сведе в една стая - червена, бяла, висока, пълна с копнежи.