/еспадрили кафе с мляко и
без
пообърнат театрален ритъм вятър слънце нощ
мистрал
пране на ръка автомати за кока кола
колела писма пликове евро и
по-дълга коса/
Забравата из въздуха. В мълчащите електронни кутии и в мълчащите телефонни. Забравата в липсата на усет за вас. В липсата на усет за вашия усет. Аз се оглеждам в очите на един влюбен и виждам третата братовчетка на Мила Йовович, само че със спукан капиляр на носа. Напоследък мисля за онзи приятел, който искаше да постави забравата на театър, взех да разбирам какво е имал предвид. Забравата. Къща на морето с високи стени, една роза в двора и един, който си отива. А той бил ли е изобщо, имало ли го е, живот ли е било или сценарии за филм, не става ясно. Аз липса по вас. Аз макет на забравата. Аз атлантическият човек.
Ходя пеша с кафяви еспадрили по тези странни градове / Ван Гог е ходил тук, представете си/ и получавам видения за самотата. Самота пълна с усет за несамота. Да те прегръща някой, който те обича, едно интересно за изследване събитие. Да му гледаш кожата. Чуждата кожа. Да му гледаш чуждата кожа и да позволяваш да се допира до теб. It's not only the beauty, he said, and looks, kinda adore, kinda fear, but it's only the beauty, and we both know it, aber nichts dagegen, eigentlich nichts.
Купих си часовник, за да го свалям преди да позволя на кожата да ме допира. Също като вас. Вие правите така. Някъде там, далеч, далеч, по местата, които обитавате и вие сваляте часовника си и се докосвате до някакви чужди, гладки, красиви неща. Дори камерите, дори те, най-красивите гладки и чужди неща. И докато започвам да ви губя, започвам да копнея по друго. Различно от вас. Нещо без кожа, без коса, без дъх и започвам да го създавам. Бавно, търпеливо, мъчително, с налудничаво постоянство в мисълта. Нещо, което не е човек. Нещо, което е усет. Един праисторически уморен усет. Следват моите макети. Макети на щастливата самота. Съвсем съвършени макети - гладки и бели, изпразнени от престой и човешко присъствие. Макети, в които, стоейки, с времето и забравата, самата аз се изпразвам от всичко човешко и започвам да приличам на розата. Розата в двора на онази, която търпеливо наблюдава Отиващия си, който бил ли е или не е бил, живот ли е било или сценарии за филм, не става ясно
...
Мистрала извива дърветата. На мен не ми прилича на танц. Да можеше да го видиш.
