Лек джаз и текстът започва.
Ф. ме покани у тях да говорим за театър. Живее в лъскав блок в западен Берлин. Блокът прилича на опаковка от шоколад номер 5. Засядаме в асансьора. Пушим цигари, лежим на земята и говорим за бог. Тя не вярва, никога досега в живота си не се е молила на бог. Дори наум. Пита ме дали аз вярвам, пита какво е бог. Възможност за добри въпроси кавам, тя сияе. Намира уиски в чантата си. И ръкавици. И доматен сок.
Чакаме някой да ни спаси. Лежим в асансьора, пием уиски и пробваме ръкавиците, аз я гледам. Ф. е красива, прилича на слънчоглед - малки точки по лицето и берлинска фризура - едната половина на косата й е къса, другата дълга. Отива й. Тя е висока, по-висока е и от мен, това я прави хубава и категорична. И е малка.
Скоро идва сънен работник и отваря вратата, смеем се, качваме се в апартамента, има бял заек с червени очи и много картини. Ф. рисува. И рисува много хубаво, а заека непрекъснато й яде по някоя част от картините. Повечето са сини и на тях има летящи хора. Летящи или падащи, не е много ясно, понеже заека им е изял категоричността.
Пием уиски и ядем карамелени бомбони. Пушим. Ф. говори за Хитлер и плаче. Видяла е звездата на ръката ми. Извинява ми се и плаче. Адски е тъпо. Пием, пушим, лежим на земята. Тя говори, разказва ми някакви истории за преди. Зарязахме Хитлер. Сега говорим за любовта. Какво е любовта? Мен ли питаш? По принцип е хубаво да си влюбен. Жените не могат да живеят без любовта. Аз ли го казвам или цитирам филми? Цитирам филми, но го и казвам. Тя е сама, пита аз как съм. Човек е винаги сам, Ф. Аз не знам как съм. Но май не съм сама. Сънувам някого твърде често и го мисля по 15 пъти на ден. Понякога повече. Тя ме гледа. Влюбила се е и е време да си ходя. Прегръща ме на вратата и ми казва посоката. Тръгвам по стълбите и знам, че след точно 5 минути ще се загубя. Мисълта е вълнуваща.
В 5 и 40 сутринта от западен към източен. Мокри празни улици и последните около 25 минути преди изгрева. Птиците са започнали да пеят сутринта. Значи наистина скоро ще е пролет. Обърквам посоката и не знам къде се намирам. Ходя из блоковете - те наистина приличат на шоколади подредени върху полянки със светещи имена - шоколад номер 5, шоколад номер 6, шоколад номер 7. Малко по-натам се появяват стари къщи - огромни, величествени, страшни. Приличат на катафалки. Катафалки насред шоколади. Хваща ме страх и тръгвам към метрото. Празно. Мокро. Събота сутрин преди изгрев. Метрото е точното. Преминава през целия град и ме води към вкъщи. Милата малка стая с жълтите пердета. Забравих отворен прозореца и сега целият под ще е в капки. Качвам се в метрото и слънцето изгрява. Заспивам и сънувам къщи катафалки. Прибирам се и си мисля, че утре непременно трябва да се върна там и да ги снимам.
По пода наистина има капки.
