Ах Лу, моя малка Лу, пак сме останали с теб на тази самотна тераса, където някога всички се смееха и сняг валеше и пишехме за вратата и малката фигура в черно, как - ден след ден - отпечатва малките си стъпки по малката уличка и се смалява, смалява, докато изчезне съвсем. Помниш ли онзи текст за ръката, Лу? Ръката, която забравила за вратата и вратата, забравена от ръката как стояла с мрачните си следи, които изчевзали, забравени от ръката, която някога ги оставяла. Времето премазва всичко, Лу. Така се оказва. Сега стоим тук в стаята и докато котката спи и съвсем няма нужда от никой в леглото, ние гледаме долу, към розата, дали ще цъфне някога пак? Какъв беше цветът й? Ти помниш ли, Лу? Май беше розова. Розова, а листата зелени. Станало е пролет, всичко е цъфнало, някои казват, че даже ухаело. Не усещам, Лу, нищо не усещам. Знам, че ако го продължим този текст много мъчно ще стане. Виж ни само - един истински войник в окоп от рокли и една котка, влюбена в този войник. Когато сме били напът котката се свила на чантата ни и не мръднала една седмица. Милата. Някак това се нарича любов. В малкото й котешко сърчице нещо е липсвало и тя се свила и го чакала и понеже тя много го чакала, то се върнало.
Лу, заспиваме сега. Бъди красива.