Така започват великите истории - малко дим, малко музика, може би малко пепел, няколко думи, края на блузата, цвета на ръцете, пушене, после мълчание, всеки по пътя - мисълта - натам. После още думи, отдалеч, няколко усмивки в стаята - сам. После препрочитането - великото препрочитане на всико. Още усмивки - сам. После пак среща - малко музика, повече дим, не просто края на блузата, а цялата блуза, ръцете - още по-отблизо, лицето - свивките на очите, непременно позата на разсмиване - коя ръка точно, къде точно - смях. После пак в стаята, вече без препрочитане, просто в една точка усмивка - сам, боже колко е хубава тази музика http://www.youtube.com/watch?v=FaIx2kBC8_A
В 3 и 15 щъркели летят над главата, нощта цикли в два такта (щурците навярно, няма кой друг) а отдалечаването превръща всичко в нещо много по-голямо, много по-значимо, много по- единствено, твърде много по. Накъде да бягаме? Накъде?
