Тихо, тихо сега. Ще изключа всички свързочни програми и апарати, за да може сърцето да спи. Един ден те има, триста те няма и въображението те възстановява насън. Имаш същото лице, същата кожа, същите ръце, покрит си със същата завивка, която образува същите ъгли на същите места. Сънувам, че спиш. Сунувам, че спя и ти спиш и спим. Сънувам, че спим и дишаме. Сънувам, че ръката потрепва, сънувам, че ме събужда, виждам я и е същата, точно същата - държи по същия начин и топлината й е точно същата. Сънувам, че заспивам. Заспивам и сънувам, че спим и дишаме и си мисля, че вероятно точно тази картина, погледната отгоре е съвършено проста и прекалено красива. Къде точно свършва твоето черно и къде започва моето? Ако се отдръпна, отдолу ще излезе бялото, върху което спим и твоето черно ще свърши и ще започне моето. Не мога да се отдръпна.
Прекалено е. Аз съм наркоман.
Тихо, тихо сега.
Сънувам. Спим. Дишаме. Картината не се променя. Съвършена. Красива. Достатъчна.
Дишаме. Спим. Дишаме.
Мрак. Сови. Ден.
Казваш, че нищо не се случва. Сърцето ти трещи някъде по гърба ми. Като казваш, на мен ли го казваш? Аз ли трябва да повярвам
или ти
