3:15 щъркели и нощ

Така започват великите истории - малко дим, малко музика, може би малко пепел, няколко думи, края на блузата, цвета на ръцете, пушене, после мълчание, всеки по пътя - мисълта - натам. После още думи, отдалеч, няколко усмивки в стаята - сам. После препрочитането - великото препрочитане на всико. Още усмивки - сам. После пак среща - малко музика, повече дим, не просто края на блузата, а цялата блуза, ръцете - още по-отблизо, лицето - свивките на очите, непременно позата на разсмиване - коя ръка точно, къде точно - смях. После пак в стаята, вече без препрочитане, просто в една точка усмивка - сам, боже колко е хубава тази музика http://www.youtube.com/watch?v=FaIx2kBC8_A
В 3 и 15 щъркели летят над главата, нощта цикли в два такта (щурците навярно, няма кой друг) а отдалечаването превръща всичко в нещо много по-голямо, много по-значимо, много по- единствено, твърде много по. Накъде да бягаме? Накъде?

Посредата на пътя всичко е в звезди и заради смелостта да потеглим получаваме добър кадър на луната. Тази музика е създадена за пътуване - магнетична, мрачна, електрическа ... Има още път напред. Пак ще пишем.

3:07. Абсолютно никакво желание за сън. Сякаш е 1 на обяд. Май всичко започва малко по малко да се оправя. Утре ще отидем по-далеч, към морето, съвсем в другия край. Когато бях дете, стъпвах на самия край на плажа, там където започва морето, ръчках баща ми и все му казвах виж, виж, тате, сега съм на ръба на картата и наистина си представях как вися на самия край на света - пръстите на краката ми и край - край на света ... Утре ще отида при татко, при морето, при майка, ще седнем и ще забравим, че някога сме се разделяли, те ще си приказват за техните важни неща, аз ще слушам и когато заспя, майка ще ме завие с одеало.
Много кофти нощ е тази. Избрахме хотел с интернет, за да можем да пишем, а това никак не поправя нещата. И дъжд, дъжд. Адски е смешно - въпреки дълбоката ни съпротива към смесването на живота с киното и театъра, филмовите ситуации непрекъснато ни следят, сигурно е нарочно.
Всичко ще започне малко по малко да се поправя. Светът ще се върне на мястото си, желанията ще се приберат обратно вътре, там, където им е мястото.
To Overshare.
Великолепна дума.
Ако хората имаха представа какви неща могат да отключат в други хора, така, без нищо особено да правят, какво? Светът щеше да е навалица от всички, които се опитват да избягат от всички. Щеше да ти хареса, само това знам, заради тичането.
3:54 и стоп.
Тази история е приключена.

Не, не .. не може да се избира хотел според това дали има интернет, това просто е прекалено. С тази дъждовна гледка навън сме се замислили, че любовта прилича много на музиката - и за нея ти трябва добър вкус и способност за тотално мълчание.
И докато се заливаме от смях заради смешнто си изражение, си мислим как въпреки искрената си непоносимост към Шекспир, трябва да признаем, че в него има достоверност - вземи няколко души, направи така, че всеки да е влюбен в другия несподелено, дай им малко нелепа рима и ги пусни да живеят - ето ти пиеса. Deine Reime sind Schweine. Шекспир не ни се играе. Въобще.

Prosily

Докато ти говоря по телефона и ушите ми изглеждат все по-елфски, някъде между моето "толкова си вълнуващ, красив, уникален" и твоето "не", забелязвам, че наоколо всички са облечени с карирани ризи.

Late Night Movie

В два часа сме изхвърлили съдържанието на чантата под паметника в парка и търсим нещо (телефон, смс, как го беше казал точно?!..) лилавите бални рокли са особено красиви когато им отнемаш достойнството по толкова приятен начин, с воалите, по земята, търсим, търсим - гуменки, бележки, запалки, цигари, кабели, плеъри, дискове, целият свят вътре - разпилян по асфалта на парка. Няма защо повече да се тревожим от тези среднощни шизофрении. Всичко е наред. Все някога ще дойде, еби ги сватбите (e толкова хубаво никой не го беше казвал).. В два посред нощ животът е заприличал на някакъв култов европейски филм - все по-нелеп, експериментален, любовен.

Тате, имам да ти кажа нещо много важно. Тате, детето ти е изгубен човек. От онези, най-истински изгубените, които нощем се мотаят с кучета по улиците, слушат музика на 24 пункта в ушите и мечтаят за самолети и някакви неясни, други, далечни неща. Тате, детето ти е много самотно, чувства се като извънземен и плаче всяка нощ, детето ти не намира смисъл в конкретните неща, не му доставя удоволствие да печели пари, нито да яде, детето ти няма конкретен план за бъдещето, понякога му се струва хубаво да стои по покривите или в мазетата на театъра, точно под сцената, където звукът е вълшебен и тракат обувки и много прилича на живот - но някакъв съвършен, защото знаеш къде свършва.
Тате, детето ти много се тревожи когато знае колко се тревожиш за него. Детето ти се опитва да бъде едно друго дете- да има ясен план за бъдещето (не свързан със самолети), да мечтае за конкретни неща (пълни с ядене и пари), да извади музиката от ушите си, да забрави покривите и да не стои повече в мазетата на театъра. Да бъде едно достойно за баща си дете.

Току що получихме едно съобщение за прекъсване на "Blogger" - "планирано прекъсване", отворихме и видяхме около 20 такива. "Blogger" е прекъсвал толкова много пъти, не прикачвал снимки, не приемал думи, имал си и той някакъв свой си живот, свои си проблеми ... ако е удобно "Blogger", само набързо ще напишем нещо много любопитно, което искаме да запазим
И така.
Прелиствайки албумите видяхме една снимка на списание, където по случайност попаднала и ръката на този, който го държи. Какъв велик момент, изпитахме култово перверзно разтуптяване на сърцето - ръка, линии, цвят, извивки, при това случайно попаднали в кадър.

Ще натоварим всичките си немски книги и с подходящата музика ще отидем на онази поляна, на края на града, където нощем самолетите излитат - бели, кръгли, с жълти прозорчета, зад които всички мили пътници мълчат и мислят. Мюлер го беше казал толкова добре
/
Стюардесите ситнят
Из летящия ковчег
Труповете
Спят
УТРЕ СУТРИНТА АКО Е РЕКЪЛ ГОСПОД
Сделките
/
В един и 25 слънцето грее - първи ден пролет, котките се чукат в двора - ново поколение градски тигри по кофите, облаците се движат, хората щъкат, колите димят, витрините лъщят, човечетата тичкат, с папките, тичкат ли тичкат, важните сделки, важните папки, с важните листи, с важната информация, относно много важните неща, боже колко е смешен целият този тъп цирк, бихме искали да натоварим всичките си немски книги и, с подходящата музика, да заминем за луната.

sparen sie bis zu 40% Energie

Онази вечер се заляхме с вино
тази вечер ариел го изпра.
Всички следи заличени,
всички възможности - изгубени

ти в тъмно синьо

Ах този Майлс Дейвис, ту-ту-ру-ту, колко му отива да е три през нощта и котката да спи и в стаята да е топло и да се пушат някакви тъжни цигари в леглото, една авторка го наричаше "ядрено", но после замина за Америка, ожени се и вече има дълга коса, ядрените легла не й отиват повече, милата, но Майлс Дейвис, да се върнем там - котката спи, три часа през нощта, ту-туру-ту-тууу, тъжни цигари в леглото (за пушенето е прав) и ето обаждане, посред нощ, после вечната верига - jeans, shoes, out и скачаме в локвите и всичко е толкова съвършено, нищо, че пролетта се прави на зима, цялата улица е светнала в жълто (дълбок респект към нощното осветление, никъде на света няма такова - лампите - целите в паяжини, пълни с паяци на контражур) и ние се мотаем и сме двамата (ти в тъмно синьо, аз супер дарк) и пак ще го събудим онзи луд, който спи на пода в магазина си след 3, той ще крещи, ние ще бягаме ту-ту-ру-туууууу и ето така този текст ще си тече, без да му слагаме край, ще го пуснем да литне - to the moon&back ту-ту-ру -ту-туууууууу (точка)

online/offline stories

Включили сме около седем програми, с които да се следим. Знаем какво слушаме, кога го слушаме и започваме разбира се да си намисляме и защо го слушаме. Започваме да слушаме нарочно. Когато спираме програмите, знаем къде отиваме, според часа; когато не се появим, започваме да намисляме защо не се появяваме, започваме да не се появяваме нарочно и само да слушаме, за да побъркаме другия. Пишем си настроенията, какво правим, какво не правим, какво искаме да правим, къде ходим, откъде се връщаме, как се чувстваме, с кой се чувстваме, какво сме прочели, откъде сме минали, откъде не. После започваме да пишем на другите, за по-сигурно. Другите се чудят. Майната им. Пак пишем какво правим, какво не правим, как се чувстваме, откъде минаваме, става все по- нереален куул - все по-голяма поезия, все по-велики приключения, все по-невероятни истории, все по-велики случки, все по-по- по. Започваме да се побъркваме. Започва велика наркомания. Още и още програми, все повече програми и всичките за говорене, ей така, за да може все по-нахално да си мълчим. Е велико е, велико

Au Au

Ау ау е място, където някой може да те заведе. Става само така. Там сам не можеш да отидеш, тоест можеш, но след като някой те е завел поне два или три пъти. Ау Ау се намира на етаж 12 на хотел във Франкфурт. Но може да се намира и другаде. Този Ау Ау засега се намира там. Ау Ау представлява изчистено пространство, тъмно, със стени от стъкло, през които се виждат гледки от града – градът спи, градът не спи, градът гледа, градът мълчи, градът го изнасилват, обичат го, градът е сам. Ау Ау е място откъдето можеш да наблюдаваш града, в цялата му величина, в големия му машаб. В Ау Ау няма фокус. Там градът е в мега панорамата си, в мега цялостта си. Ау Ау е място за туристи без фотоапарати и раници. В Ау Ау не се плаща вход. Там трудно можеш да влезеш. Но ако един път влезеш, можеш да ходиш винаги. Ау Ау е бар и не съвсем бар. В Ау Ау има музика и много не се говори, просто няма как. В Ау Ау последното нещо, за което се сещаш е говоренето. Аз вече ще ходя често в Ау Ау. Почти всяка вечер.

http://www.youtube.com/watch?v=Xdg2GbO4LQI&feature=PlayList&p=67682DC3FE0D558A&playnext=1&playnext_from=PL&index=36

Хайде пак
и пак
и пак и пак.

Забравили сме палтото през нощта на терасата
и когато на сутринта го открихме,
то беше цялото мокро.

Бележка на 04.03.2009 в 13:18

Тя обича да спи с поне четири одеала (помниш ли веднъж как лежим, а ти питаш защо сме завити с килим?), та тя обича така, с поне четири, нищо че е много топло. За да изпънем чаршафите (днес са бял и червен) трябва да стъпим в малкото разстояние между леглото и стената - там, до рамката с трите цветенца (едно момиче, което някога ме обичаше и още по-някога беше живяло във Финландия ми даде рамка с три цветчета вътре, a bit of finland, така го беше написала). Изваждаме крака от там и го драскаме в рамката. Зверски. Тъпи гадни соц спални, винаги ги лакират само до там, до където се вижда, ако обичаш да стоиш отдолу си одран, разкъсан, наказан. Някой е сгънал чаршафите влажни в шкафа и сега, докато ги опъваме, изглеждат така, сякаш същият някой е правил любов по тях цяла нощ, или е имал температура и майка му го е поливала с оцет. Изведнъж забравих защо го пиша това.
Заради възглавниците.
Всичко, което трябваше да се каже е, че е хубаво да си гладим калъфките за възглавници, за да се мачкат от съня, а не от пералнята, по-красиво е просто. Мисля, че много ми липсваш. Много.