Мили мой,
последно на езерото ти писах за една топола, тополата от детството. Писах ти, че си представям така: След последната ни среща ти си тръгнал на далечно пътешествие и си бил покосен от гръмотевица, сега лежиш, маргаритки галят лицето ти, мислиш за мен, но не можеш да пишеш, нали си ранен. Аз те чакам на езерото, там летят тополи и аз се сещам за баба ми и другите баби, как мразеха една висока топола на улица Рилска и все разказваха как щяла да падне и да премаже леля Вики докато спи. Тополата не падна, но те всички до една умряха, после премазаха къщите, премазаха и тополата, наредиха бетон и вдигнаха сиви блокове и сега улица Рилска вече я няма.
Но тогава, тополата пускаше мъхчета, още имаше пролет и аз разбрах, че тополите растат, растат и един ден просто падат. Оттогава ги заобичах, кой знае дали заради това, че пускат мъхчета или защото всъщност отвътре са мъртви.
Ти ще се оправиш и ще се върнеш. Аз вече няма да съм на езерото. Пак ще се изгубим завинаги, но аз все така винаги ще ти пиша.
